— Стените са толкова тънки. — Посочи с вилицата си американския кардинал. — Цяла нощ слушам как Кели хърка.
— Е, след час ще сме в капелата — каза Диас. — Ще изпълним дълга си и после животът ще продължи.
Изведнъж Джаконе потрепна и остави приборите си.
— Какво има? — попита го Диас.
Джаконе смръщи месестото си лице и потупа закръгленото си шкембе.
— Нищо. Вероятно просто газове. — И пак потрепна.
Аспромонте изглеждаше разтревожен.
— Може би трябва да повикаме лекаря. Ето го там.
— Не, честна дума, добре съм.
Диас го потупа по рамото.
— Върви да полегнеш. Има време за кратка почивка, преди да ни повикат.
— Не искам да заспивам — запротестира Джаконе.
— Не се тревожи — каза Аспромонте. — Няма да те оставим да проспиш конклава!
28.
Голямата зала в замъка Крек накара Елизабета да се почувства като прашинка. Огромната камина гореше, мебелите бяха внушителни, галерията и таванът с открити греди бяха невъзможно високи.
Крек я беше накарал да седне на един диван. На трите стени на залата имаше врати, всички затворени. Дебелият мъж не се виждаше никъде. Бяха сами.
Елизабета го наблюдаваше внимателно, замръзнала като зайче, което се опитва да се скрие от дебнещ вълк.
Крек беше безукорно спретнат, с посребряла коса, сякаш излязла от фризьорския салон, и идеална стойка. Наля си кафе и като помисли малко, предложи и на нея. Тя отказа с поклащане на главата.
— Всъщност никога не съм се запознавал с монахини — каза ненадейно той. — Представяш ли си? Особено като се има предвид дългогодишният ми интерес към църквата. И то не просто с обикновена монахиня. А жена с професия, археолог. Експерт по катакомбите, които винаги са ме очаровали. Така че съм очарован и от избора, който си направила. Разбираш ли, аз не спирам да се уча. Вие, монахините, имате ли възможност да продължите да учите? Или задушават това, когато влезете в манастира?
Елизабета го гледаше безмълвно: не искаше да отговори.
Като че ли необезпокоен от хладното ѝ отношение, Крек си погледна часовника и каза:
— О, я колко часът е! — Взе дистанционното управление, включи огромния телевизор с плосък екран, който висеше над една масичка, и си сложи очила с телени рамки. Стената оживя в ярка гледка от хеликоптер над площад „Св. Петър“, където хилядите поклонници бяха така натъпкани един до друг, че едва можеха да помръднат.
Крек изглеждаше радостен.
— Виж само колко много хора има! Ще е страхотен ден за тях. Някои ще разказват на децата си и на децата на децата си. Бях там! Бях на „Св. Петър“ този ден!
Елизабета най-сетне заговори:
— Знам какво сте.
— Знаеш какво съм? — изсъска той. — Какво съм?
— Лемур.
— Знаех си, че си умна. Това е просто потвърждение.
— Вие убихте професор Де Стефано. И отец Тремблей. Вие сте чудовище.
— Етикети, етикети. Чудовище! Много повърхностно, не смяташ ли? Аз определям себе си като успешен бизнесмен, който случайно е член на много древен и много елитен клуб.
— Не бива да правите това!
Крек я изгледа над очилата си и се усмихна. Но в изражението му нямаше и намек за хумор. Това беше усмивката на хищник, който е приклещил плячката си.
— И какво си мислиш, че ще направя?
Тя вътрешно потрепери, но не каза нищо и той я изгледа свирепо.
— Разбери едно: аз правя каквото си искам.
Три луксозни автобуса, всеки с вместимост от четирийсет и двама пътници, стояха празни пред Домус Санкте Марте в очакване кардинал-електорите и участниците в конклава да се източат един по един за едноминутното пътуване до двора зад базиликата. Всъщност всички електори бяха на възраст под осемдесет години, на по-възрастните им братя бе забранено да участват, и всички бяха достатъчно пъргави, че да извървят краткото разстояние пеша. Но съображенията за сигурност диктуваха тази част от ритуала.
Кардинал Диас и Аспромонте се качиха в първия автобус и седнаха един до друг.
— Чу ли за Джаконе? — попита Диас.
— Не, какво?
— Още е в стаята си. Не може да дойде.
— Какво е станало?
— Повикал е лекар. Изглежда, има диария. От преяждане, предполагам.
— Ще се присъедини ли към нас по-късно?
— Правилата го позволяват, но може да гласува и от хотела. Назначих един монсиньор да му занесе бюлетина, ако се наложи.
— Какво нещастие — прошепна Аспромонте. — Той е популярният избор. Но кой знае дали ще е лесно да получи гласове in absentia. Хората обичат да виждат лицето на новия човек.