Елизабета поклати глава.
— Това е жалко.
Крек стана и сложи дърва в огъня, все едно искаше да направи фон от подскачащи пламъци. Ако намерението му беше такова, значи беше постигнал драматичния ефект. Той стоеше пред камината и на Елизабета ѝ се стори, че сякаш излиза от ада.
— Жалко? — Той повиши глас. — И с какво вашата католическа догма е по-различна? Говорите за Страшния съд. Денят, в който светът, какъвто го познаваме, ще свърши, нали така? Във вашата версия Христос се завръща, в моята — не. Това е основната разлика.
— На Страшния съд доброто и злото ще имат различна съдба. Това ни учи църквата — каза Елизабета, като се помъчи да отговори с кротост на неговия гняв.
— Повярвай ми — каза Крек и пак седна, — нямам желание да обсъждам богословските ви въпроси. Доловимите различия са добре дошли за мен. Религиозният раздор винаги е бил доходоносен за нас.
На нея ѝ призля.
— Казвате, че искате да разрушите църквата. И с каква цел? Какво искате?
— Нашето кредо? — презрително възкликна той. — Нашият raison d’être? Ние се интересуваме от мрачната красота на могъществото, богатството и властта. Борбата срещу църквата винаги ни е пълнила джобовете. Всеки конфликт открива възможности. Войните ни правят богати, а и са доста приятни.
— Извличате удоволствие от човешкото страдание?
Крек издаде брадичка напред.
— Лично аз, да, особено от страданието на лицемерно набожни фанатици, но може да съм малко краен в това отношение. Повечето от братята ми са по-скоро насочени към бизнеса в поведението си.
— Вие сте психопати.
Той се разсмя.
— Пак етикети. Виж, аз съм образован човек. Цял живот чета и уча. Разбирам значението на този термин. Ние сме това, което сме, точно както вие сте това, което сте. Харесва ми да си мисля, че ние сме по-еволюирали, по-специализирани, по-ефективни. Не сме спънати от емоционалността и според мен това е сила. Ако искате да използвате термина „психопати“, нямам нищо против. А как аз да наричам вас?
Тя се обърка от начина, по който той обърна разговора в своя полза. Трябваха ѝ няколко секунди да подреди мислите си.
— Аз съм вярваща жена. Вярвам в Бога. Винаги съм вярвала в Него от най-ранните си детски спомени. Вярвам в добротата и силата на изкуплението. Когато хората страдат, страдам и аз. Аз съм слугиня на Бога. Предполагам, че това е моят етикет. Той ме определя и ме прави щастлива.
Крек хвърли поглед към телевизора, за да види дали не пропуска нещо, след което отговори:
— Да, но е голяма крачка да станеш монахиня, нали? Няма вече купони. Няма повече секс, предполагам. Няма повече свобода да правиш каквото, по дяволите, ти се иска, когато ти се прииска. Защо го направи?
„Той знае защо“, помисли си тя. Нямаше да му достави садистичното удоволствие да му го каже. Нямаше да каже — ти го направи, ти, копеле такова! Твоите главорези забиха нож в гърдите ми. Те отнеха живота на мъжа, когото обичах. Вие ме накарахте да страдам толкова, колкото е възможно да страда човек. Единственото ми спасение е да се отдам изцяло на Бог.
Вместо това каза:
— Мога да благодаря за това на вас. Предполагам, че съм ви задължена.
Отговорът ѝ му се стори забавен и той запляска с ръце като тюлен. После посочи телевизора.
— Гледай! — каза като развълнувано дете. — Затварят портата!
Хакел и подчиненият му Герхард Глаузер бяха сред цивилните швейцарски гвардейци, които следваха процесията, в по-голямата си част хора, които се бяха грижили за личната безопасност на покойния папа. Когато последният от конклавистите премина през големия портал на Сала Регия в Сикстинската капела, кардинал Франкони, майстор на папските литургии, затвори тежката порта. Хакел знаеше, че преди вратата да бъде заключена от вътрешната страна, трябва да се извърши ритуал, но що се отнасяше до него — играта беше почти свършила.
Гвардейци в церемониални униформи заеха местата си пред затворената врата. Хакел и Глаузер им отдадоха чест, после Глаузер каза:
— Може ли да поговорим?
Двамата се отдалечиха от любопитните обективи на видеокамерите и застанаха до фреската на Агрести на Педро Арагонски, който предлагаше кралството си на папа Инокентий III. Сводестият таван увеличаваше акустиката, така че Глаузер се наведе и прошепна в ухото на Хакел:
— Един от тях, Джаконе, е болен. Още е в хотела.
— Защо не съм уведомен? — изсъска ядосано Хакел.
— Сега ви го казвам — отговори Глаузер. — Покрит е. Прикрепил съм към него двама от нашите. Жандармите също са там. Когато изпратят пратеник да вземе гласа му, ще покрием и него.