Не беше направил повече от няколко крачки, когато усети телефона си да вибрира и го извади. Беше номерът на Крек. Трябваше да вдигне и изостана няколко крачки.
— Да?
Беше един от хората на Крек.
— Господин Крек връща обаждането ви, хер Хакел.
Хакел забави още ход, за да е сигурен, че Зоненберг няма да го чуе.
— Не съм му се обаждал!
— Моля? Току-що... аз самият вдигнах.
— Е, явно не съм бил аз. От какъв номер беше?
— Ще ви го изпратя като съобщение, хер Хакел, и ще информирам господин Крек за тази нередност.
— Направи го незабавно. И му кажи, че малко изоставам с графика, но всичко е наред.
Крек говореше по телефона, без да се старае да крие разговора от Елизабета.
— Разбери кой се е обадил, преструвайки се, че е Хакел, и веднага ми докладвай. — Тресна слушалката и хвърли още едно дърво в огъня. От топлината челото му блестеше.
— Изглежда, имаме още малко време — каза на Елизабета. В гласа му имаше дрезгавина. — Пийни с мен.
— Не пия — каза Елизабета.
— Имам много хубави червени вина — каза Крек. — Можеш да се престориш, че е вино за причастие.
— Не.
— Е, аз ще си сипя още едно.
Елизабета никога не беше чувствала толкова силно собствения си пулс.
Не можеше да продължава да седи тук с това чудовище и да чака катастрофата да се разрази.
Трябваше да направи нещо.
Докато той си наливаше още уиски, тя се втурна към една от вратите. Крек обаче реагира бързо — сграбчи я за расото и я събори на килима. Когато тя се опита да стане, я удари силно с юмрук по челюстта.
Главата на Елизабета отскочи назад. Болката продължи само секунда, преди тя да изгуби съзнание.
Дзадзо затръшна телефона.
— Не? — попита баща му.
— Няма да го направят — каза Дзадзо. — Насочиха ме към заместник-началника на словенската държавна полиция. Той каза, че Крек бил важна клечка и нямало да праща хора в дома му просто така. Нямаше какво да кажа.
— Какво да правим тогава?
— Отивам сам.
— В Словения? Ще ти трябва цял ден.
— Тогава по-добре да тръгвам. Ще мина през апартамента си да си взема колата. Стой до телефона и ми се обади, ако чуеш нещо.
Микаела чу как вратата на избата изскърца. Влезе Мулей. Беше си свалил сакото, вратовръзката му беше разхлабена.
— Реших, че ще ти е самотно — каза той пиянски.
Тя стана от леглото. Вече беше огледала за възможни оръжия, но нямаше нищо. Нямаше настолни лампи нито крака на легла или маси, които да откърти, нямаше греди, нямаше и етажерка за хавлии в банята, която да изтръгне от стената.
Беше беззащитна.
Мулей я посочи с дебелия си пръст и докато затваряше вратата, нареди:
— Не мърдай.
— Какво искаш? – попита Микаела.
— Ти как мислиш?
Той се приближи още.
— Няма начин — отсече тя.
Мулей очевидно не се трогна от отношението ѝ.
— Тогава ще те застрелям. На Крек не му пука. Ти не му трябваш. Ако искаш да останеш жива, ще сътрудничиш. Ако не — това не е проблем за мен. — Той потупа колана си. — Къде съм си дянал пистолета? — каза завалено.
Тя се хвърли към сандъците и бързо се закатери по тях, както беше направила Елизабета.
Мулей я гледаше смаяно.
— Какво правиш?
— Не виждаш ли бе, свиня такава? — викна тя.
— Не ме обиждай — каза той. — Слизай. Бъди мила.
— Майната ти!
— Ако не слезеш, просто ще трябва да ида да си взема пистолета и да те сваля.
Микаела не спираше да се катери. Един нестабилен сандък се заклатушка под тежестта ѝ. Тя се покатери по него на най-горния, сандъка, който беше отворила Елизабета. Седна отгоре и изгледа Мулей кръвнишки.
— Добре — каза той и залитна. — Ей сега ще се върна да те застрелям.
— Не! — извика тя. — Не ходи!
— Защо?
— Убеди ме да сляза. Бъди по-нежен с мен.
Той изглеждаше объркан.
— По-нежен?
— Да. Като истински джентълмен, а не като шибан изнасилвач!
Запъна пети в разклатения сандък и се оттласна с цялата си сила. Той изскърца и се помести — всеки момент щеше да рухне.
Мулей гледаше пиянски, ухилен, с ръце на кръста. Или не разбираше какво става, или си мислеше, че може да отскочи за нула време.
Гравитацията надви сандъка и той падна по-бързо, отколкото очакваше Мулей.
Устата му се отвори да каже нещо в мига преди сандъкът да се стовари отгоре му и да смаже едрото му тяло под куп трески, червена пръст и лемурски скелети.
Микаела слезе и разбута останките над едната ръка на Мулей.
— Добре — каза високо, когато не откри пулс.
Елизабета се свести бързо, но ѝ трябваха няколко секунди да се ориентира.