Лежеше на една страна насред огромна стая. Огънят буйно пукаше и пращеше. По телевизията все още даваха тълпата пред „Св. Петър“. Челюстта я болеше ужасно.
Къде беше Крек?
После усети как я обръщат по гръб.
Ръка се мушна под расото ѝ и тя надуши уискито в дъха на Крек.
— Винаги съм бил любопитен — каза той задъхано, бузата му докосваше нейната. — Винаги съм искал да разбера какво носят монахините под тези раса.
Елизабета нямаше да му достави удоволствието да плаче и да се моли. Вместо това се загърчи и замята като див кон, за да го свали от себе си.
— Добре, добре — извика той. — Бори се! Обичам съпротивата.
Беше вдигнал дрехите до кръста ѝ и когато те се нагънаха, тя усети нещо остро до корема си.
Спомни си.
Не спираше да отблъсква Крек с лявата си ръка, а дясната пъхна в джоба на туниката си. Затърси опипом предмета и когато го напипа, го отвори.
Бащиния ѝ инструмент за чистене на лула. Този простичък, успокояващ прибор.
Крек се надигна за секунда, за да разкопчае колана си, но точно толкова време трябваше на Елизабета.
Тя измъкна инструмента от джоба си и го заби в гърдите му с всичка сила.
Той не каза нищо. Тя не знаеше дали е успяла, докато не пусна инструмента и не видя да стърчи от пуловера му: острието беше забито докрай. Нямаше кръв.
Крек погледна гърдите си, надигна се и се изправи. Изглеждаше удивен.
— Какво е това? Какво направи?
Измъкна инструмента и се разсмя.
— Не, благодаря, аз пуша пури.
За ужас на Елизабета Крек изглеждаше съвсем добре. Разкопча си колана и смъкна панталоните.
— Виждала ли си такава?
Обърна се, за да ѝ покаже гърба си. Опашката му беше дебела и потрепваше като разярена змия. Татуировките му бяха черни и ясно очертани, заплашителни, но — за Елизабета — вече не и загадъчни.
Тя се опита да изпълзи встрани.
Но докато Крек се обръщаше към нея, нещо се случваше в гърдите му.
От малка рана в сърцето му в перикардиалната торбичка течеше кръв и когато торбичката се препълни, притисна сърцето му като портокал в сокоизстисквачка.
Той рязко си пое дъх и започна да хрипти.
Хвана се за гърдите и повдигна пуловера си, сякаш това щеше да му помогне да си поеме повече въздух.
Започна да се олюлява, после бавно се наклони, като отсечено дърво.
Опита се да каже нещо, но не се чу звук.
И точно преди да се строполи на земята, на лицето му се изписа ярост.
Елизабета никога не беше виждала изражение на такава чиста омраза.
31.
Оказа се фалшива тревога.
Задържаният от ватиканските жандарми на металния детектор мъж беше полицай, който не беше на служба и носеше незареден служебен пистолет в раницата си. Беше дошъл на площад „Св. Петър“, за да се присъедини към бдението на конклава, и беше забравил, че си носи пистолета. Беше огорчен и се извиняваше. Идентичността му беше потвърдена. Мъжът с него беше братовчед му.
Хакел изчака пред микробуса за инциденти, където държаха арестуваните. Пристъпваше нервно от крак на крак и най-сетне каза на комендант Зоненберг:
— Трябва да се връщам на поста си в капелата.
— Да, върви, подполковник — каза Зоненеберг. — След малко ще мина при вас. Не мисля, че ще имаме късмета да видим бял дим тази вечер, но да се надяваме.
Хакел отдаде чест и се отдалечи. Щом излезе извън полезрението на Зоненберг, се обърна и тръгна към апартамента си.
Микаела за миг се замисли дали да не разрови останките, за да провери дали тлъстият труп има мобилен телефон, но това ѝ се стори твърде тежка задача. Долепи ухо до вратата и се вслуша. Сандъците се бяха стоварили със страхотен трясък. Ако наблизо имаше хора, със сигурност бяха чули.
След като не чу нищо, открехна вратата, после я отвори толкова, че да подаде глава. Входът към избата беше почти тъмен — чак на десетина метра гореше слаба електрическа крушка. Не се виждаше жива душа. Тя тръгна към светлината.
Елизабета застана над проснатото безжизнено тяло на Крек. Опашката, която само допреди секунди изглеждаше толкова ужасяващо заплашителна, сега ѝ се стори просто ненормално парче месо.
Опита се да успокои бесните удари на сърцето си и се помъчи да мисли. Трябваше да вдигне тревога. Телефонът на Крек я приканваше. Тя посегна към него, после замръзна. Ами ако подслушваха линията? Дали обаждането ѝ щеше да предупреди хората на Крек, че е свободна, и да застраши живота на Микаела? Първо трябваше да спаси сестра си.