Голямата зала имаше четири врати и всички — откри тя — бяха заключени отвътре. Крек явно ценеше уединението си.
Две от вратите на едната стена водеха в различни части на фоайето. Оттам беше влязла. Елизабета си представи пътя от избата — нагоре по едни стълби, в антрето до един малък кабинет, през облицована с ламперия библиотека в коридора и после в голямата зала. Тъкмо се канеше да излезе в антрето, когато чу приближаването на тежки стъпки. Отстъпи, затвори вратата и огледа другите две.
Третата врата водеше към стълбище за горния етаж. Четвъртата — в слабо осветен и неукрасен коридор, вероятно пасаж за прислугата.
Микаела си събу обувките, за да стъпва по-тихо, и ги изрита до стената. Коридорът продължаваше дълго без следа от стълбище и тя си помисли, че е трябвало да тръгне в обратната посока. По пътя опита няколко залостени с резета врати. Някои не се отваряха, други водеха в тъмни складови помещения.
Накрая видя слабо осветено каменно стълбище и несигурно се заизкачва по него, като се молеше да не срещне никого.
Елизабета стигна до трапезария с маса достатъчно дълга да побере поне трийсет души. През витражите видя млад мъж с пушка на рамо, който патрулираше отвън. Тя клекна и мина с патешко ходене под нивото на прозорците. В другия край на столовата спря и долепи ухо до една двойна врата. Чу шум от тракане на прибори.
Стълбите отведоха Микаела в лабиринт от килери с провизии, натъпкани с консерви и сушена храна. Тя се усети, че гладно чете етикетите, и напразно се огледа за отварачка, за да отвори една консерва праскови.
Чу как някой ахна зад нея и се обърна. Видя едра жена с готварска престилка, която изглеждаше толкова шокирана, колкото вероятно и самата тя. Жената изписка и тътри да бяга, но Микаела хукна след нея с консервата праскови и я повали с един удар по тила. Жената се блъсна в един рафт и завлече на пода със себе си провизии за цял месец.
Елизабета чу кратък писък и силен шум откъм кухнята. Сви се зад една голяма ориенталска ваза, в случай че някой влети в столовата, но още няколко минути всичко остана спокойно. Тя внимателно влезе в кухнята. След като не видя нищо, стигна до килерите, където откри една едра готвачка да лежи в безсъзнание; гърдите ѝ се надигаха от стонове и хъркане. От едната страна имаше стълби за към избата. Елизабета каза кратка молитва и се втурна към тях, като се питаше какво е сполетяло жената.
Микаела излезе от кухнята и се озова в антрето, просторно помещение с мрамор и резбовани мебели. Промъкна се тихо, опита една врата, която се оказа заключена, после друга. Втората беше отключена. Тя я побутна сантиметър по сантиметър, за да не изскърца.
През пролуката видя голяма зала с грамадна камина, а след това забеляза полуголото тяло на пода.
Вмъкна се вътре и тихичко заключи вратата. Тялото лежеше неподвижно, кашмиреният пуловер беше вдигнат около гърдите, а панталоните бяха смъкнати на глезените. Тя бавно се приближи и изруга пред гледката, която се разкри пред очите ѝ.
Дълга безжизнена опашка.
Елизабета мина тичешком през коридора в мазето, расото ѝ метеше бетонния под. Изведнъж нещо я накара да се закове на място. Обувките на Микаела! Тя се сви от страх, но продължи към помещението със сандъците, влетя вътре и започна да вика сестра си.
Подът беше осеян с дъски от пръсналия се сандък; варовита пръст и древни кости.
Видя ръка, очевидно още топла, да стърчи изпод сандъка и едва не изпищя, но после въздъхна с облекчение, когато видя на един от пръстите голям мъжки пръстен.
„Микаела, къде си и какво си направила?!“
Микаела се въоръжи с ръжена от камината и отново провери дали всички врати са заключени.
Погледна телефона — де да знаеше словенския спешен номер! Точно в този момент телефонът иззвъня и тя отскочи от него, все едно беше навита на кълбо усойница.
Дръжката на една от вратите изскърца.
Тя си пое дълбоко дъх, отключи, стисна ръжена и го вдигна високо над главата си.
Дръжката се завъртя и вратата се отвори.
Микаела замахна — но в последната секунда зърна черния ръкав на монашеско расо.
Дзадзо тичаше. По това време на деня движението беше натоварено и той мислеше, че ще стигне по-бързо пеша, отколкото с автобуса. Започна да съставя план. Щеше да си вземе колата, да тръгне на север и да кара с всички сили към Словения. С повечко късмет щеше да стигне в Блед преди полунощ. Щеше да поиска да говори с Крек. Хората му сигурно щяха да повикат властите и те щяха да го арестуват, но какво друго му оставаше? Той беше полицай и това беше единствената му следа.