Мобилният му телефон изпиука.
Той го извади от джоба си, както тичаше, но се закова на място при вида на номера.
929295
Номерът на Крек!
— Да? — попита предпазливо, задъхан от тичането.
Шепотът, който чу, беше объркан, дори обезумял.
— Дзадзо! Аз съм!
Боже! Елизабета! Сякаш му трябваше цяла вечност да отговори.
— Господи! Ти си в Словения! С Крек!
— Как разбра?
— Няма значение. Добре ли си?
— Да! Не! Той е мъртъв. Аз го убих, Дзадзо!
— Господи! Микаела добре ли е?
— Да, заедно сме. Съжалявам, че трябва да шепна, но се крием. Хората на Крек са навсякъде, но не знаят, че той е мъртъв.
— Добре, слушай. Ако там сте в безопасност, не мърдайте. Ще се обадя на словенската полиция.
— Не, Дзадзо. Аз ще им се обадя. Ти трябва да отидеш във Ватикана.
— Защо?
— В Сикстинската капела има бомба, сигурна съм. Трябва да отидеш там! Трябва да спреш конклава!
Дзадзо беше на Виа Гарибалди. Покрай него профучаваха коли и мотори. Той зяпна телефона си за миг, после натисна бутона за бързо набиране на Лоренцо. Отговори му гласовата поща.
Опита инспектор Лорети.
И там гласова поща.
Беше на три или четири километра от Ватикана — прекалено далеч, за да тича.
Импулсивно стъпи на платното и разпери ръце пред приближаващия червен мотор хонда 1000. Мотористът почти изгуби контрол и спря половин метър преди да го удари. Ядосано свали каската си и започна да псува.
Дзадзо извади значката от джоба си.
— Полиция! Това е спешен случай! Вземам мотора ви!
— Да бе! — извика мъжът.
Дзадзо инстинктивно посегна към пистолета си, но той беше в апартамента му. Вместо това заплашително насочи пръст към моториста.
— Искаш ли да отидеш в затвора за възпрепятстване на полицейска операция? — Мотористът не отговори и Дзадзо го блъсна силно с две ръце. Моторът се катурна и младият мъж падна на земята. Дзадзо изправи хондата, яхна я и полетя по улицата. Мотористът закрещя вбесено и метна каската си след него.
Хакел заключи вратата на апартамента си и отвори един от гледащите на запад прозорци, за да проветри. Сградата му беше прекалено в ниското, за да вижда Сикстинската капела, но куполът на „Св. Петър“ се очертаваше на фона на мъгливото следобедно небе.
Пусна телевизора. Тълпата на площада беше спокойна, очакваща.
Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на тоалетката. Зад сгънатите купчини черни чорапи имаше зелено-черна кутия с размера на три колоди карти за игра.
Хакел седна на леглото и опита копчето за включване и изключване на детонатора „Комбифайър“. Знаеше, че батериите са нови, но за всеки случай имаше резервни.
Малката електрическа крушка светна зелено.
Той остави детонатора и въздъхна.
Тревожеше го обаждането в дома на Крек от човек, представил се за него. Номерът, който му бяха пратили, беше римски. Някой беше по петите му. Кой? Как? Мисълта да изтърпи разследването сега беше абсурдна. Трябваше да изчезне незабавно.
Отиде до гардероба и извади празен куфар.
Дзадзо караше като луд: криволичеше през трафика, промушваше се в толкова тесни пролуки между колите, че задираше вратите им с дръжките на кормилото. Комбинацията от движението в пиковия час и извънредното стълпотворение около Ватикана водеше до същинско задръстване.
На Виа Доменико Силвери движението напълно спря. Дзадзо вдигна очи към купола на базиликата, завъртя кормилото и качи мотора на тротоара.
Пешеходците се развикаха и той също започна да вика, за да им покаже, че няма да спре. Като се промъкваше и криволичеше, стигна до Виа Дела Стационе Ватикана, където и тротоарите станаха непроходими.
Дзадзо заряза хондата и се затича.
Пробиваше си път през тълпите и най-после стигна до входа Петриано в южния край на площад „Св. Петър“, където трима от неговите хора охраняваха пропускателния пункт.
От погледите им разбра, че знаят за отстраняването му.
Единият ефрейтор каза:
— Майор Челестино, вие...
Дзадзо го прекъсна:
— Няма нищо. Върнаха ме на служба. Инспектор Лорети ме вика.
Те отдадоха чест и го пуснаха.
Беше безсмислено да се опитва да мине през площада. Никога не го беше виждал толкова претъпкан. Вместо това мина тичешком през необществените зони покрай Домус Санкте Марте и гърба на базиликата към един заден вход на двореца.
Непушещият комин на конклава стърчеше над него.
Влезе в Сала Регия без проблеми. Швейцарските гвардейци дори му козируваха.
Залата беше светла и богато украсена, пълна с архиепископи, епископи, монсиньори и светски длъжностни лица, които очакваха края на първия ден.