Отклонението, по което бе поел животът ѝ, тази жалка интерлюдия, беше запалило повторно изпитание, което донякъде приличаше на онова, което беше изтърпяла преди десетина години, докато оздравяваше. Тогава беше решила да загърби стария си живот и да стане човек с непоколебима вяра. Сега още веднъж беше решила да се посвети на това поприще.
Баща ѝ настояваше за друго решение. „Не изпускай момента — възразяваше той. — Още си млада и жизнена. Още можеш да станеш съпруга и майка. Ходи на църква колкото си искаш, моли се до посиняване, но моля те, напусни духовенството и се върни сред миряните“.
— Ти ще се откажеш ли от Голдбах? — попита го Елизабета.
— Не, няма, разбира се — отговори Карло. — Това е моята страст. Това ме държи жив. — И после размаха пръст към нея. — Не е същото.
— Не е ли? — попита тя. — Не виждам особена разлика.
Дзадзо вървеше малко несигурно, но иначе изглеждаше добре. Пред църквата Елизабета го целуна и му каза, че е отслабнал, но да не се тревожи, щяла да го охрани. Лоренцо беше с него, с униформа. Тя виждаше, че му се иска да прекара следобеда с тях, но след месата беше дежурен. Микаела беше с Артуро. Баща ѝ дойде последен. Миришеше на тютюн за лула и Елизабета видя, че пръстите му са изцапани с прясно мастило. Работил беше по Голдбах, сто на сто.
Влязоха в църквата заедно и седнаха на една централна пейка в нефа.
Докато енориашите се събираха, Микаела се наведе към Елизабета и прошепна:
— Лоренцо изглежда прекрасно, не мислиш ли?
— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабета.
— Казал е на Дзадзо, че те харесва. Мисля, че се притеснява, понеже си монахиня.
— Ами да се притеснява — прошепна през смях Елизабета.
— Е, и? — дяволито попита Микаела.
— Двамата с татко няма ли да ме оставите на мира? — скара ѝ се Елизабета, докато отец Санторо излизаше и заемаше мястото си на олтара.
Елизабета не помнеше месата да ѝ е харесвала толкова, особено моментът, в който отец Санторо вдигна ръце и запя „Глория“ с красивия си чист глас.
Gloria in excelsis Deo
Et in terra pax hominibus bonae voluntatis.
Laudamus te,
Benedicimus te,
Adoramus te,
Glorificamus te,
Gratias agimus tibi propter magnam gloriam tuam.
Слава на Бога най-висока
и на земята мир на хората с добра воля.
Възхваляваме Теб.
Благославяме Теб.
Обожаваме Теб.
Прославяме Теб.
Въздаваме Ти благодарност за великата Ти слава.
Когато отец Санторо спря да пее, Елизабета се присъедини с едно искрено „Амин“.
Дзадзо вървеше бавно и отказваше да му помагат, така че групичката им беше сред последните, които излязоха от църквата. Елизабета присви очи към слънцето.
Пиацата и фонтанът изглеждаха особено чисти и красиви. Пред кафенето играеха деца, влюбени се държаха за ръце. Отец Санторо се приближи, за да изкаже неделните си благопожелания на семейството, и сложи ръка на рамото на Дзадзо.
Внезапно Елизабета видя как Дзадзо се намръщи и от устата му се изтръгна само една дума:
— Пистолет!
Тя се обърна и видя един мъж да си проправя път през тълпата. Държеше пистолет — и го беше насочил право към нея.
Матиас Хакел. Имаше вдървеното изражение на човек, който просто е дошъл да довърши недовършената работа.
Отекна изстрел.
Елизабета чакаше куршумът да прониже сърцето ѝ.
Беше готова. Изобщо не го искаше, но беше готова.
Главата на Хакел избухна в червени пръски. Той залитна напред и се стовари по очи на плочите.
Микаела инстинктивно се хвърли на земята и повали и Елизабета, за да я прикрие.
Лоренцо стоеше над трупа на Хакел с изваден пистолет, готов да стреля пак.
Нямаше нужда.
А после се наведе над Елизабета.
— Добре ли си?
Тя вдигна очи към него. Ръката му блокираше слънцето, но светлината се разливаше около нея и създаваше съвсем истински ореол.
Тя виждаше лицето му достатъчно ясно, но виждаше и лицето на Марко — и лицето на Иисус Христос.
Всички те я бяха спасили.
— Да, добре съм.
Шофьорът на лимузината отби по кръговата алея на уединеното имение на Стефани Мейър.
Евън Харис седеше до нея на задната седалка.
— Хубаво е да си у дома — каза тя.
— Така е.
— Няма ли да влезеш за по чашка? — предложи тя. — След това ще те откарам до вас.
Харис се съгласи.
— Не забравяй книгата — каза Мейър.
Куфарчето на Харис беше в краката му.
— Не се притеснявай.
Влязоха, оставиха чантите си в антрето и отидоха в дневната.
— Ужасен удар е, че не излезе нищо — въздъхна Мейър.