Затвори очи и стисна кръста, който висеше на врата ѝ, толкова силно, че ръката, която и без това я наболяваше от старата рана на дланта, я заболя.
— Мили Боже, изгубих всички мисли за себе си и за стария си живот, когато се оставих на Божествения Ти дух. Принесох сърцето си на силата на Твоята любов. Това сърце, което почти бе пронизано от ножа на убиеца, това сърце сега принадлежи на Теб. Отдавам Ти действията си, изпитанията си, страданията си, цялото ми същество е в услуга на Твоята любов, за Твоя почит и прослава. Мое необратимо желание е да принадлежа изцяло на Теб, да живея и да умра като Твоя предана слугиня. Моля Те, не позволявай нищо да наруши мира ми. Изцери сърцето ми от нечистотата. Амин.
Още преди да отвори очи, в мислите ѝ като неканени гости нахлуха неспокойни образи. Образи на частично мумифицирани тела с костени опашки.
Последва внезапен образ, болезнен спомен, който беше блокирала от съзнанието си: полуоголеният задник на мъжа, който я бе намушкал, онова нещо, което стърчеше от гръбнака му, оградено от малки черни татуировки, които приличаха на гъмжило разярени насекоми.
Онова нещо. Все пак беше опашка, нали?
Внезапно замаяна, тя издиша, без да съзнава, че е задържала дъха си.
Сякаш винаги беше знаела.
Почувства се малка и беззащитна, врабче в ураган. Бог беше в нея. Той беше навсякъде около нея. Но за първи път от много дълго време тя жадуваше за топлото убежище на физическата прегръдка.
— Идваш ли? — чу се нетърпеливият баритон на Марко през вратата на банята.
— Да! — извика в отговор тя.
— Каза да и преди десет минути. Ще закъснеем.
— Идвам.
Тя довърши грима на очите си и се отдръпна колкото можа от огледалото над мивката, за да огледа отражението си по-цялостно. Харесваше новата си рокля — беше червена и лятна и с нея изглеждаше особено стройна. Трябваше само да си избере огърлица, нещо хубаво и дълго, което да подчертае деколтето ѝ.
Отвори вратата и видя как нетърпението по лицето на Марко се стопи.
— Струваше си да почакам — каза той. — Прекрасна си!
Тя го попита дали роклята ѝ му харесва, а той отговори, като прокара големите си длани по копринения плат и по чорапите ѝ.
Елизабета се дръпна със смях.
— Нали каза, че ще закъснеем.
— Това е просто сватбата на братовчед ми. Дори не го харесвам.
— Е, аз няма да ти дам да ми развалиш грима и да ми омачкаш роклята. Да не говорим за новия ти костюм, който изглежда много добре, между другото.
Марко се огледа в огледалото в антрето.
— Мислиш ли?
— Да, мисля. Момичетата ще полудеят по теб.
— Няма да ме получат — весело каза той. — Аз съм вречен на друга.
— За това ще те целуна, но после. Ей сега се връщам. Трябва да си сложа огърлица.
В този момент той престана да се държи като наперен мъжага и придоби изражението на малко развълнувано момче. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънка кадифена кутия.
— Може би това ще свърши работа.
— Марко, какво си направил?
Тя я отвори и на мига я хареса. Беше висулка във формата на сърчице на златна верижка, половината беше инкрустирана с диаманти, половината — с рубини.
— Харесва ли ти?
— Господи! Много ми харесва!
Тя изтича обратно в банята, за да си я сложи, и се върна грейнала от щастие.
— Прекрасна е — каза той. — Като теб.
— Едната половина съм аз, а другата си ти — каза Елизабета. — Аз коя съм? Диамантите или рубините?
— Която си избереш.
Тя пристъпи към него и вдигна лице към неговото. Той я прегърна със силните си ръце и нежно я притисна. Тя затвори очи, обви ръце около кръста му и долепи ухо до сърцето му, по-щастлива от всякога.
— Преча ли?
Елизабета стреснато отвори очи. На прага стоеше професор Де Стефано.
— Не. Влезте, моля ви.
Старецът изглеждаше притеснен.
— Исках само да се уверя, че имаш всичко, от което се нуждаеш.
— Да, всичко е тук — каза тя, докато се съвземаше. — Кашонът с нещата ми пристигна сутринта от апартамента на баща ми. Компютърът май работи.
— Имаш ли нужда от помощ с него?
— Професоре, в училище също имаме компютри. Справям се много добре.
— Добре, добре. Ще накарам секретарката си да ти даде достъп до моите файлове със снимки от мястото.
— Това ще е полезно — каза Елизабета.
Де Стефано се поколеба, после попита малко рязко:
— Имаш ли план? Знам, че е едва първият ти ден, и не искам да те притискам, но сутринта вече ми се обаждаха от Ватикана. Очакват доклад.
Тя потупа тома на „Астрономика“.
— Мисля върху символите. Искам да се опитам да разбера значението им, важността, която е възможно да са имали за тези... създания. И трябва да разбера по-добре този феномен — опашките.