— Качи се по стълбите и почукай три пъти на вратата — каза кочияшът и потегли.
По стълбите беше тъмно като в рог и мъжът трябваше да опипва пътя си. На последната площадка протегна ръка, напипа грубата врата и потропа с юмрук.
Чу отвътре гласове, после звук от стържещо резе. Вратата се отвори и той се изненада колко много хора са се натъпкали в малката осветена от свещи стая.
Човекът, който отвори вратата, го изгледа втренчено и подвикна през рамо:
— Спокойно. Той е. — После хвана студената ръка на госта и я целуна. — Петре, радваме се, че дойде.
Апостол Петър влезе и го посрещнаха с благоговение: мъже и жени идваха да го целунат, да му поднесат вода, да го настанят удобно на възглавница.
Посещенията му в Рим бяха редки. Това беше домът на врага, твърде опасен за случайни пътувания. Той никога не знаеше в какво настроение ще завари римляните и дали за главата му няма обявена награда. От убийството на Иисус бяха минали само четири години, но християните, както започваха да ги наричат, име, което Петър предпочиташе пред „юдейския култ“, се множаха и започваха да дразнят Рим.
Петър взе паница супа от ръцете на домакина си, щавача Корнелий, и му благодари.
— Как беше пътуването ти от Антиохия? — попита щавачът.
— Дълго, но по пътя срещнах много добрини.
Малко момче, на не повече от дванайсет години, се приближи до тях и загледа втренчено Петър.
— Сигурно ти липсва семейството ти — каза щавачът и хвърли поглед към сина си.
— Да.
— Вярно ли е, че си бил там, когато Иисус е възкръснал? — попита момчето.
Петър кимна и каза:
— Жените намериха гроба му празен. Повикаха ме и мога да свидетелствам, момче, че той наистина възкресе. Умря за нас и после Бог го повика до Себе си.
— Колко ще останеш при нас? — попита Корнелий и махна на момчето да ги остави на мира.
— Две седмици. Може би по-малко. Достатъчно да се срещна със старейшините и да преценя този нов император Калигула.
Корнелий сви устни. Ако беше на улицата, сигурно щеше да се изплюе.
— Не може да е по-лош от Тиберий.
— Надявам се да си прав. Но в Антиохия пътници ми казаха, че гоненията не спират, че братята и сестрите ни все още биват измъчвани и избивани.
Корнелий се усмихна иронично.
— Преди няколко години ни прибираха, защото сме евреи. Сега — защото сме християни. Освен ако не целуваме задника на императора и не се молим на Юпитер, ще продължат да ни прибират.
— Какъв претекст изтъкват властите? — попита Петър, докато дъвчеше залък хляб.
— Имаше убийства. Откриха граждани, нарязани на парчета, а наблизо бяха намерени нашите символи и монограми.
Петър въздъхна и остави паницата. Всички очи в стаята бяха обърнати към него.
— Всички знаем, че подобни зверства нямат нищо общо с последователите на нашия Бог. Нашата религия е религия на любовта и мира — само една жертва е направена за нея, тази на самия Христос, и Неговата жестока смърт изкупи греховете ни завинаги. Не, това клане сигурно е дело на някоя зла сила, която върлува в този свят на злоба и мъчения. Нека се помолим. Утре ще обсъдим какво трябва да се направи.
В обора братчетата лежаха сгушени едно в друго в сеното.
По-малкото заплака, отначало тихичко, после по-силно.
Квинт отвори очи.
— Млъквай! Какво ти става?
— Страх ме е — каза Секст.
— Тихо! Някой може да те чуе. — Момчето продължи да хлипа и Квинт реши да смени подхода. — От какво?
— Че вещиците ще ни отвлекат.
— Стига глупости! Вещиците живеят само в провинцията. Няма да дойдат в града. Войниците ще ги подгонят и ще ги убият.
— Ами лемурите?
Квинт се намръщи; искаше му се брат му да не му беше напомнял за съществуването им.
Лемурите, онези с опашките, безродните гладни призраци, които се промъкваха в къщите и се хранеха с човешка плът.
— Глупак — каза Квинт. — Лемурите не се мотаят из оборите. Хайде заспивай. Утре ни чака дълъг път.
— Ти обеща, че ще е къс — изхлипа момчето.
— Къс или дълъг, не го мисли сега, а заспивай!
Секст сънуваше кошмар. Отчаяно се мъчеше да претича през някакво блато, защото някакъв демон го гонеше по петите. Трескаво се бореше с хватката на привидението и цапаше в тинята. Лепкавата топла кал оплиска лицето му и той усети как демонът го стисна за краката и го повлече надолу. Блатната вода покри лицето му. Той се мъчеше да си поеме дъх, но в гърлото му потече воняща течност.