Той се стресна и се събуди...
И тогава започна истинският кошмар.
Някакъв мъж бе затиснал гърдите на брат му и бе забил нож в гърлото му. Алената струя пръскаше по лицето на Квинт и се стичаше в устата му.
— Квинт!
Лунната светлина беше достатъчна, за да види наметалото на нападателя и туниката му, намачкана и вдигната над кръста му. Нещо стърчеше от гърба му, извиваше се и плющеше във въздуха.
Огромна тежест го притисна и заглуши виковете му. На неговите гърди също седеше мъж. Мъж с мъртви очи. Когато видя как ножът изсвистя към врата му, Секст стисна очи и се замоли все още да спи.
Разчленяването свърши бързо.
— Сложете главите им под сеното, но не ги крийте много-много — заповяда Вибий. — Опаковайте останалото в платно. Направете осем пакета и гледайте във всеки да има ръка или крак.
Убийците тръгнаха по уличката към един от магазините в близост до пазара за добитък, понесли отвратителните резултати от делото си. Спряха до един прозорец, който денем се превръщаше в тезгях на височината на кръста. Това беше месарница — единствената на уличката, отбелязана с християнския гълъб.
Вибий стъпи върху хванатите ръце на един от спътниците си и се прехвърли над тезгяха. Безшумно стъпи на грубия каменен под и се запромъква към задната част на помещението, но се закова на място, когато чу някакъв стържещ звук.
Пристъпи бавно и надникна зад завесата в дъното на магазина. Беше касапинът. Хъркаше, а до леглото му бе паднала празна кана. Вонеше на евтино вино.
След като се увери, че пияният спи дълбоко, Вибий се върна до прозореца.
Свали резето на вратата на хранилището за месо, издълбано в каменната стена под тезгяха, бръкна вътре и започна да подава през прозореца хладни пакети в чакащите ръце.
Подмени ги с пакети с топло, по-прясно месо. Когато свърши, скочи през прозореца и потъна в сенките.
Когато Балбил завърши фреската си, вече се съмваше, но зимното слънце не достигна до него под земята.
Мазните изпарения от лампите изгаряха дробовете му, но това беше нищожна цена за удовлетворителната изпълнена с работа нощ. Вибий беше докладвал, че кръвта е била пролята добре. Християните щяха да бъдат обвинени в убийството на най-добрите сред римляните — двама преторианци. И още по-гнусно, щяха да бъдат обвинени, че убиват римски деца и че продават плътта им. Освен това фреската му харесваше.
Възможно ли беше новият ден да е по-благоприятен?
Отново звънтенето на желязо по камък.
В горния край на стълбите Вибий отвори капака и му прошепна нещо.
— Агрипина? Тук? — попита невярващо Балбил. — Как е възможно?
Вибий сви рамене.
— Явно е възможно, щом е тук. Иска да я внесат в гробницата.
— Невероятно! Каква жена!
Юлия Агрипина. Правнучка на Август. Кръвосмесителна сестра на Калигула. Съпруга на император Клавдий. Най-могъщата жена в Рим.
„И една от нас“.
Слугите на Агрипина я внесоха на носилка — свалиха я внимателно по стълбите и пак така внимателно я поставиха на пода. Балбил познаваше хората ѝ. Можеше да им се вярва.
Агрипина беше увита в одеяла, главата ѝ бе отпусната на копринена възглавница. Беше бледа и изпита и присвиваше очи от болка, но дори в това състояние красотата ѝ беше очевидна.
— Балбил — каза тя. — Трябваше да дойда.
— Домина — отвърна той, падна на колене и хвана ръката ѝ. — Трябваше да ме повикаш. Аз щях да дойда при теб.
— Не, исках това да стане тук. — Тя обърна глава към стената. — Фреската ти! Завършена е!
— Надявам се, че ти харесва.
— Всички зодиакални знаци. Изрисувани красиво и от твоята ръка, както виждам — каза тя, като погледна изцапаните му с боя пръсти. — Кажи ми: какво означава тази последователност на планетите?
— Това е малка лична лепта, домина. Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн. Такъв е бил редът на планетите в деня, когато съм се родил преди трийсет и три години. Сега се питам дали решението ми е било добро. Трябваше да избера твоята подредба. Мога да сложа нова мазилка.
— Глупости. Това е твоята гробница.
— Нашата гробница, домина.
— Настоявам да оставиш фреската както си е.
Изпод одеялото ѝ се чу слаб плач.
— Домина! — каза Балбил. — Станало е!
— Да, само преди два часа — немощно каза Агрипина. — След толкова години и всички проклети мъже, най-сетне, първородният ми син.
Една от прислужниците на Агрипина отметна завивката от малкото розово бебе. Агрипина махна одеялцето на новороденото и каза гордо: