— Не.
— Добре. Значи онзи е бил пред твоята врата?
— Така казва сестра Силвия.
— Ти успя ли да го видиш?
— Само в гръб.
— Сигурно е някой наркоман — каза Дзадзо. — И е бил толкова друсан, че не е видял, че влиза в манастир. Сто пъти съм ти казвал да си сложите аларма.
— Парите не стигат за такива неща, а и...
— Да, Господ ви пази — насмешливо довърши той. — Познавам човека, който командва тук, инспектор Леоне. Ще говоря с него.
Горната устна на Елизабета потрепери.
— Дзадзо, имам лошо предчувствие.
— Знам, че си притеснена. Ей сега се връщам.
Леоне беше дръпнат неприятен тип на пенсионна възраст. Когато Дзадзо работеше с него, не се обичаха особено и Дзадзо с ръка на сърцето можеше да каже, че откакто бе напуснал полицията, не се беше сещал за него нито веднъж.
— Помня те — каза Леоне, когато Дзадзо се приближи към него в коридора. — Какво търсиш тук?
— Една от монахините ми е сестра.
— Ти си във Ватикана, нали? — попита Леоне с неприкрита насмешка.
— Да.
— Там ти е мястото.
За годините работа с швейцарските гвардейци Дзадзо беше усвоил изкуството да си сдържа нервите. Сега се възползва от него и се направи, че не е чул забележката.
— Какво установихте?
— Онзи тип е изрязал дупка в един прозорец на първия етаж и е влязъл. Майката игуменка проверява класните стаи и кабинетите на първите два етажа, но засега нищо не липсва. Една монахиня, която се връщала от тоалетната, го видяла пред вратата на една от стаите, развикала се като луда и той избягал. Вероятно е излязъл през задния вход.
— Била е стаята на сестра ми.
Леоне сви рамене.
— Все на някого е била. Кой знае какво е търсел. Може да е бил крадец, изнасилвач или наркоман. Какъвто и да е бил, хубавото е, че не е успял. Ще разпитаме, ще свалим отпечатъци, ще проверим камерите за сигурност на околните сгради. Помниш упражнението, нали, Челестино?
— Все още съм полицай — сопна се Дзадзо.
— Да бе.
Когато Дзадзо се върна, Елизабета пиеше кафе. Монахините поднасяха на полицаите топли напитки. С толкова много мъже на местопрестъплението някои от жените, от скромност, се бяха прибрали по стаите си да си облекат расата.
— Не изглеждаш добре — каза Дзадзо на Елизабета с прямотата на брат.
— Благодаря.
— Какво искаше да кажеш с това, че имаш лошо предчувствие?
— В онзи мъж имаше нещо.
— Нали си го видяла само в гръб?
— Да. Затова е само чувство. — Тя шепнеше. — Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че беше същият, който ме нападна през онази нощ.
Дзадзо взе чаша кафе от една от сестрите.
— Права си — каза. — Налудничаво звучи. Мисля, че имаш някаква посттравматична психологическа реакция. Това е.
— Има и друго, Дзадзо. Има още нещо, което трябва да ти кажа.
— Когато решиш — каза той.
Елизабета изглеждаше уплашена.
— Сега.
И го отведе в стаята си. Дзадзо се просна на неоправеното ѝ легло, а тя седна на стола до бюрото си и започна с предисторията. Знаеше, че няма право да му разказва това, но се чувстваше принудена да го направи. Помоли го да се закълне, че ще пази тайна като неин брат, като полицай и като служител на Ватикана.
Дзадзо се съгласи и изслуша прехласнато разказа на сестра си за всичко относно работата ѝ като студентка, спомените ѝ за гърба на нападателя ѝ, скелетите в „Св. Каликст“, стареца в Улм, татуировките му, пиесата на Марлоу.
На полуотворената врата се почука и една от монахините каза на Елизабета, че полицаите я чакат.
— Нали няма да им кажеш нищо от това? — попита Дзадзо.
— Разбира се, че няма.
Той стана от леглото и каза сериозно:
— Мисля, че не е безопасно да оставаш тук.
Телефонът иззвъня и Крек — главата му все още тежеше от хубавото бренди, което беше пил — се намръщи и вдигна.
— Да?
Беше Мулей.
— Извинявай, че те събуждам. Имам новини от Италия.
— Дано да са добри.
— Не са. Наложило се е Вани да прекрати мисията.
Крек не можа да скрие яростта си.
— Писна ми от него! Не мога да търпя такава некомпетентност. Поне чисто ли се е измъкнал?
— За щастие, да.
— Кажи му следното, Мулей. Кажи му, че има още един шанс. Ако не успее, ще бъде терминиран. Кажи му, че ще го направя лично.
Ръмеше и Рим изглеждаше безцветен и безрадостен. Спътниците на Елизабета в автобуса бяха твърде заети с вестниците и слушалките си, за да забележат измъченото изражение на бледата монахиня.
Тя слезе на спирката на института. Асистентът на професор Де Стефано я чакаше във фоайето.