— Не ти се сърдя, татко, но грешиш. За мен това не беше отбой. Беше дръзка крачка към по-добър живот.
— Виж само как се отнасят с теб.
— Отнасят се добре. Отнасят се с мен като с останалите сестри.
— Ами днес?
— Да не мислиш, че такива неща не стават и в академичните среди? Виж само как се отнасят с теб — като с износени обуща.
Карло, изглежда, се засегна и Елизабета съжали за думите си в мига, в който ги изрече.
— Извинявай, татко, не биваше да го казвам.
— Напротив. Права си. Несправедливости има навсякъде. Но ако искаш да знаеш, най-голямото ми съжаление е, че няма да те видя да имаш деца. Ти би била фантастична майка.
Тя въздъхна.
— Ако ти разкажа за тези числа, ако ти разкажа всичко, обещаваш ли да не казваш на никого?
— А на Микаела и Дзадзо?
Елизабета се разсмя.
— Пазариш ли се с мен? Добре. На Микаела и Дзадзо, но само в мое присъствие.
— Добре — каза Карло. — Давай да разгадаем загадката ти.
Елизабета трябваше да признае, че близостта на тази вечер ѝ беше много приятна: баща и дъщеря сами за първи път от години. Тя приготви любимото му ядене — равиоли с козе сирене, и докато тя готвеше, той пушеше, четеше Марлоу и запълваше страници с бележки и математически идеи. Докато вечеряха, весело обсъждаха договора на Фауст с Дявола. Пиха вино — Елизабета половин чаша, Карло — останалата част от бутилката.
Тя си мислеше, че е пил повече отколкото трябва, но той настоя да извадят бутилка грапа и да пийне две чашки, докато тя вдигаше масата. От години тя го виждаше само на неделните обеди и всъщност нямаше представа колко много е почнал да пие. Когато говорът му стана забавен, Елизабета предложи да се преместят в дневната и когато той задряма в креслото, го събуди нежно, изпрати го до стаята му и се зае с чиниите, с нови тревоги в ума.
Оперативният център на жандармерията беше добре оборудвана модерна зала с видеомонитори, които предаваха в реално време от стратегическите места около Ватикана. Дзадзо се тъпчеше в един ъгъл с още двама мъже с неговия ранг, Лоренцо и един няколко години по-възрастен колега на име Капоцоли.
Дзадзо посочи монитора, който показваше входа на „Домус Санкте Марте“, и каза:
— Каква е бройката, знаеш ли, Капи?
Капоцоли провери в бележника си.
— До шест следобед са се регистрирали двайсет и шестима кардинали.
Хората на Лоренцо отговаряха за вземането им от летището и транспортирането до хотела.
— Още седмина пристигат тази вечер.
Дзадзо кимна.
— Утре до конклава ще остават два дни. Ще е жестоко.
— Утре ми пристигат петдесет и осем червени шапчици — каза Лоренцо.
— Господи! — възкликна Капоцоли.
— Господи, да — съгласи се Дзадзо. — Аз имах няколко дребни спречквания с швейцарците. Вие имахте ли някакви проблеми?
— Цял ден ме дразнят — каза Лоренцо, — но всичко е под контрол.
— Следобед претърсихме Домуса за подслушвателни устройства и бомби и ще продължим да го правим всеки ден до последното претърсване вечерта преди конклава — каза Дзадзо. — Гвардейците по същия график ли работят със Сикстинската капела, Капи?
— Така чух — отвърна Капоцоли. — Не казват много по въпроса.
Дзадзо отвратено махна с ръка.
— Вече ги поканихме да наблюдават последното ни претърсване на хотела. Проклет да съм, ако не отида на тяхното последно претърсване на капелата.
— Не се надявай много — каза Лоренцо.
Микаела бутна настрана таблата си с храна. Кафенето не беше лошо като за болница, но гаджето ѝ разваляше обикновено ненаситния ѝ апетит.
— Защо не искаш да дойдеш с мен? — попита тя.
Всичко в Артуро беше твърде голямо: ръцете, носът, талията и дори, както Микаела обичаше да го закача, уредът му за правене на бебета. Тя харесваше в него много неща, включително начина, по който можеше да я вдигне като кукла, но и доста неща би променила, ако ѝ се удадеше възможност.
— Имах тежък ден. Три спешни повиквания, дълга клиника. Капнал съм.
— Искам само да спреш с мен да видя Елизабета в апартамента на баща ми. Тревожа се за нея. Ще останем само няколко минути.
— Знам как стават тези неща — изстена той. — Няколко минути, а се проточват цял час.
Микаела ядосано сви устни и от свирепия ѝ поглед Артуро потрепери.
— Не харесваш сестра ми, нали?
— Харесвам я.
— Не, не я харесваш. Защо? Какво ти е направила?
Артуро разбърка граха в чинията си с вилицата.
— Когато бях ученик, монахините ме спукваха от бой. Сигурно ми се е набило в подсъзнанието.