На първия етаж на хотела имаше частен параклис с остър ромбовиден таван и малък орган, дарен от рицарите на Колумб. Около две трети от кардиналите бяха пристигнали в Рим и се бяха събрали в параклиса за частна меса, отслужена от кардинал Диас, едно от безкрайните задължения на декана на колежа на кардиналите през периода на траур.
Старият боксьор стърчеше над аналоя и той изглеждаше все едно е направен за дете. Акустиката беше съвършена и гласът на Диас стигаше до задните редове без нужда от микрофон.
— Скъпи братя, базиликата „Свети Петър“, свидетел на не един значим и важен момент по време на службата на нашия скъп починал баща, днес обръща взор към тези, които са се събрали за молитва, които са имали отговорността и привилегията да бъдат негови близки и негови преки сътрудници, споделяйки отеческата грижа за католическата църква. В тези дни на печал и тъга Божието слово осветява вярата ни и укрепва надеждата ни, уверявайки ни, че той е влязъл в Небесния Йерусалим, където, както знаем от Откровение „ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък“.
Когато месата приключи, Диас излезе от хотела заедно с кардиналите Аспромонте и Джаконе.
— Елате в кабинета ми — каза им Диас. — Поговорих на четири очи с някои от нашите влиятелни приятели. Бих искал да споделя мислите си с вас.
— Агитираш ли? — попита Аспромонте, което накара Джаконе да се изкикоти.
— Не се смей, Луиджи — каза Диас. — Ти си този, за когото говорят всички.
Аспромонте изглеждаше посърнал. Огромната му плешива глава клюмна напред, сякаш беше станала прекалено тежка за врата му. От своя страна, Джаконе затвори очи и поклати глава, при което гушата му се разлюля.
— Трябва да сложим край на това. Не искам тази работа.
Тримата минаха през няколко кръга ватиканска жандармерия, която отговаряше за запечатването на хотела. Дзадзо и Лоренцо, които отиваха да проверят хората си, им се поклониха и продължиха по пътя си към двамата ефрейтори на входа.
— Кога полицейските кучета пак ще правят проверка? — попита Дзадзо.
— В шест — отговори единият ефрейтор.
— Докладвайте, когато свърши.
Ефрейторите изглеждаха така, сякаш искаха да попитат за престрелката от предната вечер. Всички умираха от любопитство и из корпуса се вихреха слухове. Но щеше да е чисто неподчинение да повдигнат темата, а Дзадзо нямаше намерение да им казва нищо.
Дзадзо и Лоренцо се обърнаха да си вървят и се озоваха лице в лице с офицер с техния чин — майор Герхард Глаузер от Швейцарската гвардия, дребосък с непоносимо надменно поведение. Всеки път, когато говореха за него, Дзадзо се надигаше на пръсти като доказателство на мнението си, че Глаузер е излъгал, за да докара минималния ръст, изискван за да станеш гвардеец.
— Дочух нещо за някакъв инцидент снощи — подметна Глаузер.
— Възникна малък проблем. Дзадзо се погрижи за него — каза Лоренцо.
— Чух, че било повече от малък проблем. Чух, че си убил някого.
Дзадзо вдигна пръст пред устните си.
— Разследването тече, Глаузер. Не мога да ти кажа повече.
— Ако бяха замесени гвардейци, началниците ми със сигурност биха освободили офицера, докато трае разследването.
— Е, гвардейците не са замесени, нали? — каза Дзадзо и го заобиколи.
С Лоренцо забързаха към оперативния център в Палацо Трибунале и се настаниха в общия си кабинет, за да прегледат графиците преди следобедния брифинг с главен инспектор Лорети. След малко Лоренцо дойде до бюрото на Дзадзо.
— Ще ходя за кафе. Ти искаш ли?
Дзадзо кимна. Лоренцо погледна екрана на компютъра му и попита:
— Какво правиш на сайта на Интерпол?
— Не любопитствай излишно.
— Кажи де — настоя Лоренцо.
— Взех от моргата картата с отпечатъците на оня негодник. Леоне е такъв гений, че сигурно не е пуснал отпечатъците му в Интерпол. А и нали видя странните знаци около опашката? Трябва да ти кажа под секрет, че Елизабета е виждала идентична татуировка на човек, починал в Германия преди няколко години. Искам Интерпол да провери стари телефонни записи и да видят дали онзи от Германия и нашият човек Вани някога са разговаряли.