Харис продължи:
— Марлоу получил магистърска степен през 1587 година при до известна степен загадъчни обстоятелства, свързани с отсъствия от колежа и предполагаеми тайни мисии на континента от името на главния шпионин на кралица Елизабет Франсис Уолсингам. След това той вероятно е напуснал Кеймбридж и е отишъл в Лондон, за да започне драматургичната си кариера. Макар да не знаем точния ред на написване на пиесите му, добре е документирано, че първата, поставена в Лондон, е „Дидона, картагенската царица“, интересна, но все още незряла творба.
— Най-достоверната информация, с която разполагаме за „Фауст“, е — продължи Харис, — че Марлоу го написва през 1592 година. Първото документирано представление е през 1594 година, продукция на трупата на Адмиралтейците, където Фауст бил изигран от Едуард Алин, най-великия актьор на времето си. Марлоу е убит през май 1593 година. Дали е видял „Фауст“ на сцена? Надявам се, че да. Може би е имало и по-ранни представления.
— А тази постановка от 1594 година по текст А ли е била? — попита Елизабета.
— Отличен въпрос, но краткият отговор е, че не знаем. Виждате ли, първото известно издание на квартото с текст А е от 1604 година, доста време след смъртта му. Следва второ издание през 1609-а и трето през 1611 година. Всъщност има само пет известни оригинални копия на текст А, едно в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, две в библиотека „Хънтигтън“ в Калифорния, едно в Хабмургската държавна библиотека и едно в националния тръст „Петуърт Хаус“ в Уест Съсекс. По същество те са еднакви, така че човек би се изкушил да каже, че представляват най-ранните сценични версии, но това би било само предположение.
— Първият текст Б е публикуван едва през 1616 година — продължи той. — Книгата прилича на вашата по това, че за първи път използва вече известната гравюра върху дърво на фронтисписа, на която Фауст призовава дявола, застанал в магическия кръг. Това копие е в Британския музей. Следващото издание, което се появява, е от 1619 година, в основата си еднакво с това от 1616 година. От него е запазено едно-единствено известно копие, собственост на един американски колекционер в Балтимор. После стигаме до вашето, изданието от 1620 година. Тук, любопитно, на титулната страница има печатна грешка — печатарите са били прочути с печатните си грешки по онова време — думата история е написана като „ифтоя“. В Британската библиотека се пази едно копие. Знаем, че през последните четирийсет години в залите за търгове са се появявали още три екземпляра. Следите на всички са изгубени. Досега, бих казал. Вашият несъмнено е един от тях.
Бащата на Елизабета се чешеше по наболата брада. Никога не се бръснеше в почивния си ден.
— Значи текст Б е с една трета по-дълъг от текст А. Какво друго е различно?
Харис като че ли се изненада.
— Впечатлен съм, че го знаете! Мислех си, че вашата област е математиката.
— Баща ми има разнообразни интереси — побърза да каже Елизабета; умоляваше баща си с поглед да млъкне.
— Е, за да бъдем точни — започна Харис, — текст Б пропуска трийсет и шест реда от текст А, но добавя 676 нови.
— Кой е направил промените? — попита Елизабета. — Марлоу?
— Това не знаем. Може би е написал втора версия. Може би неизвестен сътрудник или наета ръка е внесла корекциите, за да угоди на елизабетинската публика след смъртта на Марлоу. Като драматург от тази епоха Марлоу не е имал нищо общо с публикуването на пиесите си и е упражнявал съвсем ограничен контрол върху съдържанието на представленията. Сцени можели да се добавят или премахват от други писатели, от актьори — всъщност от всеки. Освен ако в бъдеще не се появят екземпляри, писани на ръка, никога няма да разберем.
— Какви бихте казали, че са най-значимите разлики между текстове А и Б? — попита Елизабета, като си спомни бележката на плика: „Б крие ключа“.
Харис си пое дълбоко дъх:
— Ох, откъде да започна? По тази тема са писани дисертации. Самият аз също имам своя принос в тази област. С радост ще ви изпратя подробна библиография, така че да задълбаете колкото надълбоко ви се иска. В общи линии, нека само да кажа, че приликите са много повече от разликите. И в двата текста доктор Фауст призовава демона Мефистофел от подземния свят и сключва договор да прекара на земята двайсет и четири години, като Мефистофел му е личен слуга. В замяна дава душата си на Луцифер като отплата и се обрича на вечност в ада. На края на тези двайсет и четири съвсем чудесни и греховни години, макар да е изпълнен със страх и угризения, Фауст не може да направи нищо, за да промени съдбата си. Той е разкъсан на части и душата му е завлечена в ада.