Когато гостите си тръгнаха, Елизабета уморено се отпусна на дивана. Свали тясното покривало от главата си, прокара ръка през късата си коса и заразтрива пулсиращите си слепоочия. Баща ѝ дойде с чаша кафе и изражение на бащинска загриженост.
— Трябва да поспиш. Никой не може да преживее такава нощ, без да си почине. Изпий си кафето и после си върви в стаята.
Елизабета взе чашата.
— Говориш както когато бях малка. Върви си в стаята, Елизабета, и не излизай, докато не си готова да се извиниш.
— Някой трябваше да ви научи на дисциплина — каза Карло. — Майка ви беше много мек човек.
В този миг тя почти можеше да види майка си през замъглените си очи, млада и красива, как влиза в кухнята.
— Толкова много ми липсва — каза тя. — След толкова години.
Баща ѝ подсмръкна непокорно — неговият начин да покаже, че няма да се поддаде на емоциите.
— Разбира се, на всички ни липсва. Ако не беше починала, може би ти нямаше да направиш това, което направи.
Елизабета настръхна.
— Какво съм направила?
— Стана монахиня. — Тя видя, че той съжали в мига, когато го изрече, но беше ясно, че го мисли наистина.
— Може би си прав — каза тя спокойно. — Може би ако не бяха убили Марко, може би ако мама беше жива, може би, може би, може би. Но в живота стават различни неща, Бог има свои начини да ни изпитва. Моят отговор на Неговите изпитания беше да открия Него. Не съжалявам нито за миг.
Карло поклати глава.
— Ти беше прекрасно, изпълнено с енергия момиче. И все още си. Обаче си се скрила зад монашеството и расото си. Това никога не ми е харесвало. Ти трябваше да бъдеш съпруга и майка, и учен. Това би зарадвало майка ти.
Елизабета се постара да не кипне. Баща ѝ беше в стрес заради събитията от последните дни и тя му прости. Все пак го подкачи:
— А ти защо толкова години се занимаваш с Голдбах?
Той едва не се разсмя. Тя знаеше, че е достатъчно умен да се досети накъде бие.
— Защото това е моята страст.
— И твоята мисия — добави тя. — Е, моята страст и моята мисия са да бъда с Бог, да Го чувствам дълбоко в душата си. Да Го прославям с работата си с децата. Това е моята страст. Това ме прави щастлива.
Някой звънна на вратата. Беше като гонг, който сигнализира края на боксов рунд. И двамата изглеждаха облекчени.
— Да не би да се връщат? — каза баща ѝ и огледа стаята да види дали посетителите им не са забравили нещо.
Отговори по интеркома и се върна в дневната да каже на Елизабета, че е дошла да я види сестра Марилена.
Елизабета стана и забързано сложи покривалото на главата си. Посрещна Марилена на вратата.
— Скъпа — загрижено каза Марилена и я хвана за ръцете. — Толкова се разтревожих за теб. Чухме за снощните ти премеждия.
— Добре съм — каза Елизабета. — Бог беше с мен.
— Да, да. Цял ден му благодаря с молитви.
Елизабета я заведе в дневната. Чайникът в кухнята вече свиреше.
— Много хубава къща — каза Марилена.
— Тук съм отраснала — каза Елизабета.
— Така топла и изтънчена. Всички в училище се тревожат за теб.
— Надявам се, че не се разсейвате много — каза Елизабета.
— Достатъчно сме силни в мисията си и вярата си, за да не изгубим от поглед това, което трябва да постигнем с децата и с Бог. — Марилена се засмя. — Разбира се, че се разсейваме. Знаеш какви сме приказливки! Дори майка ми само за това говори.
— Кажи ѝ, че ми липсва — каза Елизабета и стреснато осъзна, че преди малко беше казала почти същото.
Изведнъж Марилена стана сериозна. Същото изражение както когато се приготвяше да съобщи на родителите нещо лошо за някоя ученичка.
— Майката игуменка на ордена Мария днес ми се обади от Малта — каза тя тъжно.
Елизабета затаи дъх.
— Не знам къде е взето решението, не знам защо е взето и със сигурност не са ме питали. Местят те, Елизабета. Орденът иска да напуснеш Рим и да се явиш в училището ни Лумбубаши, Република Конго. Искат да си там след седмица.
17.
Лондон, 1586 г.
Младият мъж хвърляше неспокойни погледи из оградения със стена двор, над който се извисяваше черница — твърде голяма за малкото пространство.
— Кой каза, че бил собственик на тази къща? — попита Антъни Бабингтън.
— Една вдовица — отговори Марлоу. — Елинор Бул. Позната е на Поли. Една от нас е.
Бяха в Детфорт, на южния бряг на Темза. Беше ранно лято и предходните седмици бяха прекалено топли и влажни. Зловонните речни изпарения изпълваха неприятно въздуха и караха изискания Бабингтън да души за облекчение парфюмираната си кърпичка. Той беше на двайсет и четири, рус и красив дори с примижалото си срещу следобедното слънце лице. Марлоу му наля още бира и пяната потече по дъбовата маса.