— Направо не знам как намираш време за всичко, което правиш, Кит — магистратурата в Кеймбридж, писането на стихчета и изпълнението на — как да се изразя — други дейности.
Марлоу се намръщи недоволно.
— Не отричам, че часовете на деня сякаш не достигат. Но що се отнася до първото, имам уговорка с преподавателя си в „Бенет“ да отсъствам от колежа за определени периоди, стига да изпълнявам академичните си задължения. Относно третото, съвестта ми изисква да изпълнявам тези „други дейности“, а относно второто — аз не пиша стихчета. Пиша пиеси.
Бабингтън показа искреното си разкаяние.
— Обидих те. Не исках. Прекланям глава, сър, пред вашето усърдие и постижения.
— Трябва да дойдеш на премиерата ми — великодушно каза Марлоу. — Дай сега да насочим вниманието си към по-важни въпроси. Да говорим за възстановяването на истинската католическа вяра в Англия. Да говорим за скъпата кралица Мария. Да говорим за онази съсухрена вещица Елизабет и какво трябва да се направи с нея. Имаме чудно слънчице, имаме бира, имаме приятната си взаимна компания.
Бяха се запознали чрез един от хората на Уолсингам, Робърт Поли. Безжалостен и хитър, Поли беше завършил Кеймбридж през 1568 като сизар, но не беше получил степен, защото като предполагаем католик не можел да положи необходимата клетва за вярност към религията на кралицата. И все пак явно не бил така принципен да откаже предложенията на тези, които наемали хора за Уолсингам, и скоро се превърнал в един от най-полезните агенти на секретаря, информатор, който с лекота забърквал папистки заговори в Англия и на континента и срещу достатъчна компенсация дори позволявал от време на време да го вкарват в затвора. Затворите на нейно величество, твърдял, били най-доброто място да срещнеш католически заговорници.
По време на Великия пост тази година Поли бе организирал среща на вечеря на млади господа католици в „Плау Ин“, близо до Темпъл Бар в западните покрайнини на Лондон. Антъни Бабингтън, познат на Поли, бе поканен заедно с двама непознати, за които Поли гарантираше: Бърнард Моуд и Кристофър Марлоу. Онази вечер наивният Бабингтън бе единственият на масата, който не работеше за Уолсингам.
С ейл, вино и приказки на ухо, Бабингтън бе запознат с някои планове. Говореха за Мария Стюарт, заточена по волята на Елизабет от цели осемнайсет години, защото бе подклаждала бунт срещу протестантското управление на Елизабет и защото твърдеше, че по право тя е кралица на Англия и възстановителка на върховенството на папата. След провала на заговора Трокмортън срещу короната Мария бе пазена най-строго в Чартли Хол в Стафордшър от пазачи пуритани, които докладваха на Уолсингам за всяка нейна дума.
Тук беше новината на Поли. Агенти католици във Франция, Холандия и Испания изпращали уверенията си, че католическата лига и великите християнски владетели в Европа ще отделят войска от шейсет хиляди души и ще нападнат Северна Англия, за да освободят Мария и да утвърдят властта ѝ. Благодарение на находчивостта на Кит Марлоу, блестящ млад дисидент, който наскоро се присъединил към каузата им, бил изнамерен начин за комуникация с Мария. Марлоу измислил как тайно да се пращат писма в Чартли Хол в бъчви с бира, скрити и запечатани, за да не се намокрят, а освен това изобретил хитроумен шифър, с който да ги кодира, ако — слабо вероятно — бъдели открити.
Така вече били пращани писма от заговорници и Мария връщала писмени отговори в насърчителен дух. Но била предпазлива. Никой от заговорниците не ѝ бил лично познат. Нуждаели се от човек, на когото можела да се довери.
И тук се появяваше Бабингтън. През 1579 г. той бил паж на ърла на Шрусбъри, който тогава бил пазач на Мария. Тя се привързала към момчето и пет години след това той бил натоварен със задачата лично да достави няколко пакета с писма в ръцете на кралицата на Шотландия. Макар че изоставил опасната игра, за да започне живот на джентълмен в Лондон, възгледите му били добре известни сред нейните симпатизанти.
Така че въпросът, който зададоха на Бабингтън онази вечер, бе: „Ще се присъединиш ли към нас? Ще помогнеш ли на Добрата дама?“
Отговорът му зарадва шпионите. Как щяла да успее тази измяна, ако Елизабет останела жива? Нейните заблудени поданици я обичали. Нима тя нямало да успее да свика войските си и да отблъсне нашествениците? Нямало ли заговорът да мине по-добре, ако тя бъдела, както се изрази той, доведена до трагичен край?