Уолсингам разговаряше с Робърт Поли, строг както винаги, с потъмняло от слънцето лице и вързана на тила мазна коса. Така човек можеше да го вземе за моряк или войник, а не за джентълмен, завършил Кеймбридж.
Първите думи на Марлоу бяха:
— У мен е.
Уолсингам сведе поглед покрай тесния си нос.
— Дай да видя.
Марлоу отвори сандъчето за писане и гордо плъзна листовете по бюрото. Уолсингам ги грабна като ястреб, който се спуска върху мишка. Докато ги разглеждаше, Марлоу стоеше и чистеше от жакета си бели косми от една от котките на госпожа Бул.
— Добро е, много добро — каза Уолсингам. — Незабавно ще наредя да занесат шифрованото послание на пивоваря. Мария разполага ли с новия код?
— Да — каза Поли. — Беше в последната бъчва. Със сигурност ще повярва, че никой друг не би могъл да го дешифрира.
— Дано да отговори скоро и отговорът да е убедителен — възкликна Уолсингам. — Щом прихванем писмото ѝ, ще получим проклетата ѝ католическа глава, кълна се в звездите!
— Бих искал да съм там, когато това стане — каза Марлоу, представяйки си кървавата развръзка.
— Ще се погрижа да си там. И ще видиш Бабингтън изкормен, как вие към своя бог. И другите заговорници също. После ще започне сериозната игра. Папската шайка ще иска да отмъсти за падането на Мария. Нали знаеш какво означава това?
— Война, струва ми се — каза Марлоу.
— Не една война, а много. Европа ще пламне, а скоро и светът. А ние ще сме единствените чисти печеливши. Ще се наслаждаваме на растящите купчини католически трупове. Ще заграбваме земи и търговия от всички страни. Ще надуем гушите.
Марлоу кимна. Още стоеше прав.
— Седни — каза Уолсингам. — Пийни вино. Справи се добре. Винаги се справяш добре. Каквато и задача да му дадем, било в Реймс, било в Лондон, Париж или Кеймбридж, той се справя с размах, какво ще кажеш, Поли?
Поли сковано вдигна чашата си.
— Да, той е същинско чудо.
— Благодаря, милорд — каза Марлоу. — Стремя се само да служа на вас и на напредъка на каузата ни. Но за да продължа да го правя, ще ми е нужно и писмо от Личния съвет до университета, което да извини отсъствията ми. Канят се да не ме допуснат до магистърска степен, защото смятат, че ходя във Франция, за да общувам с папистите и да ги насърчавам.
— Защото си убедителен актьор — каза Уолсингам. — Поли, дай му писмото, което приготвихме.
Марлоу го прочете с благодарност. Беше съвършено. Кратко и авторитетно — и не оставяше съмнение, че Марлоу е ходил в чужбина в служба на нейно величество.
— Ще свърши чудесна работа.
Уолсингам взе писмото и започна да топи восък, за да го скрепи с печата на Личния съвет. Докато се занимаваше с восъка и свещта, каза:
— Ще те попитам нещо, Марлоу. Много съм любопитен да разбера защо искаш да се заемеш с фриволната професия на писането на пиеси. Чувам, че Адмиралтейците скоро ще представят една от творбите ти. Как това ефективно работи за каузата ни? Мога да възложа на брилянтен ум като твоя стотици задачи, които ще донесат полза на лемурите. Как това може да е по-голям приоритет?
Марлоу сам си наля чаша вино и го опита. Беше отлично, много по-добро от помията, която пиеше обикновено.
— Били ли сте в театъра, милорд?
Уолсингам кимна надменно.
— Само защото кралицата харесва такива неща и често иска Личният съвет да я придружава. А ти, Поли? Ти обичаш ли театъра?
— По-скоро бих прекарал вечерите си с някоя курва — презрително изсумтя Поли.
— Да, чух за дирята трупове, която оставяш, когато тръгнеш по курви.
— Не мога да ги оставя живи след като са видели задника ми.
— Така си е — изкикоти се Уолсингам.
Марлоу се наведе напред, игнорирайки Поли.
— И така, милорд, виждали сте ефекта, който пиесите имат върху публиката. Как вълнуват емоциите, както лъжицата бърка яхнията. Как предизвикват всякакви страсти — радост, гняв, плам, страх — и карат присъстващите да мислят като един. Аз ще използвам пиесите си, милорд, за да посея разкол, да разпаля пожари в сърцата на хората, да насъскам протестантите срещу големия ни враг католиците. С моите пиеси аз мога да върша пакости в голям мащаб. И съм добър в това. Дори повече от добър.
Уолсингам бавно заобиколи писалището си и седна до Марлоу. Пийна вино и се разсмя.
– Не мога да не се съглася с идеите ти, Марлоу, нито със самоувереността ти. Обикновено ние не действаме така, но е имало един от нас, много велик, преди много време, който се мислел за човек на изкуството. Знаеш ли за кого говоря?