— За Нерон?
— Да. Той, казват, бил един от великите актьори на времето си. Но нали знаеш какво станало с него? Полудял. Всичко, което постигнал, станало на прах. Ти няма да полудееш, нали, Марлоу?
— Надявам се да запазя разсъдъка си.
– Това е добре. В противен случай може да се наложи да съобщя на господин Поли мрачни новини.
Лятото отмина, после есента. Новата година дойде и с нея — слана по полята и лед върху езерцата. А през февруари, докато зимните ветрове виеха в Нортхамптъншър, Марлоу дойде с карета в замъка Фодърингей.
Леденият въздух не можеше да охлади изгарящото го вълнение. Последните месеци бяха шеметни. От деня, в който беше нахвърлял писмото на Бабингтън в зелената градина на госпожа Бул, до мига, в който масивните порти на Фодърингей се отвориха за него, се беше чувствал така, сякаш живее, както му е писано. Произходът и интелектът му винаги му бяха давали чувство на могъщество, но същинската употреба на истинска сила беше наистина опияняваща.
След като прихвана отговора на Мария до Бабингтън, Уолсингам бързо залови заговорниците. Марлоу присъстваше в Сен Джайлс във Фийлдс в късния септемврийски ден, когато обърканият поглед на Бабингтън го намери в тълпата секунди преди злополучният младеж да бъде издърпан за врата на ешафода, след което вързан за една маса, съвсем жив. Екзекуторът, жесток човек с окървавена касапска престилка, използва тъп нож, за да разпори плоския корем на Бабингтън, после бавно опече вътрешностите му и отрязания му пенис, докато виковете на жертвата най-сетне не заглъхнаха и очите му не угаснаха. Някои от зрителите в тълпата бяха отвратени от мъчението. Но не и Марлоу.
Последва процесът срещу Мария и макар че се проведе с всички подобаващи формалности, необходими при важните държавни дела, резултатът никога не беше поставян под съмнение. Часът на екзекуцията ѝ в голямата зала на Фодърингей беше ударил — същата зала, където се беше провел и процесът ѝ.
Марлоу, по очевидни причини страстен почитател на театралното, се удиви на тази сцена. Драпирана в черно платформа, висока пет стъпки и широка дванайсет, беше издигната до буйния огън в огромната камина. Мария стоеше между двама войници, придворните ѝ дами плачеха зад нея. Скритият под качулката палач стоеше със скръстени на бялата престилка ръце, брадвата му беше подпряна на парапета на ешафода.
Докато Мария се молеше на латински и плачеше, Марлоу си проправи път напред, по-близо до сцената. Когато настъпи моментът да я съблекат, Мария Стюарт успя да каже:
— Никога не съм имала такива прислужници, които да ме приготвят, нито пък съм сваляла дрехите си за подобна компания.
Публиката ахна при вида на фустите ѝ — кървавочервен сатен, цветовете на нейната църква, цветовете на мъченичеството.
Марлоу затаи дъх, когато палачът вдигна брадвата над главата си и я стовари надолу с всичка сила.
При все това ударът беше непохватен. Не улучи целта, а уцели възела на превръзката на очите на Мария и острието се плъзна настрани и се заби дълбоко в черепа ѝ. Кралицата на Шотландия изписка, но остана неподвижна на дръвника. Вторият удар беше по-точен и кръвта шурна, както подобава, но дори този удар не успя да отдели напълно главата от тялото. Наложи се палачът да се наведе и да използва брадвата си като нож, за да пререже последните жили.
Хвана главата за шапчицата, изправи се и я вдигна високо. Но когато извика репетираното: „Бог да пази кралицата!“, главата падна от хватката му и в ръката му остана шапката и една кестенява перука.
Само на придворните дами беше известно, че кралицата е оплешивяла почти напълно. Окървавената ѝ глава се търкулна от ешафода и спря в краката на Марлоу.
Той гледаше как устата ѝ се отваря и затваря, сякаш се опитва да целуне ботуша му, и с всяко смъртно движение усещаше как опашката му потрепва от живот.
„Аз съм лемур и помогнах да убият католическата кралица“.
18.
Микеланджеловата Сикстинска капела не беше създадена за ордите туристи, които кривяха вратове и осветяваха като със стробоскоп помещението със светкавиците на дигиталните си фотоапарати.
Беше създадена за това.
Затворена и празна, тя беше тържествено притихнала и очакваща, равномерно и естествено осветена от високите прозорци от двете страни, разположени малко под изписания таван.
Редове покрити с кафяво кадифе маси бяха внимателно подредени от двете страни на капелата, на всяка маса имаше проста бяла картичка с името на кардинал.
Чу се звук от древен ключ в древна ключалка и една тежка врата се отвори със стон. После се чуха звуци от душене и нокти, драскащи по покрития с мозайка под.