Немската овчарка опъваше каишката си, нетърпеливо наострила уши, опашката махаше целенасочено. Дресьорът от охранителната фирма „Групо БРМ“ остави кучето да си върши работата. То отиде право до най-близката маса, подуши спускащата се до земята кадифена покривка и пъхна голямата си черно-кафява глава отдолу.
Измъкна глава — опашката му беше в същото положение на готовност — и задърпа водача си към следващата маса.
Хакел даде знак на своя човек, Глаузер, който сякаш преливаше от щастие, че му е възложена задача в цивилни дрехи за конклава — черен костюм, скроен така, че да побира модифицирания картечен пистолет „Хеклер и Кох“.
— Доведи екипа по електрониката да претърси след кучето.
Глаузер кимна и отиде да повика търсачите на бръмбари.
Когато свърши с капелата, отрядът по сигурността се зае с малките прилежащи помещения, включително Залата на сълзите — където новият папа за кратко щеше да разсъждава над съдбата си в усамотение, — Залата за обличането и така до залите на подземния етаж, където претърсването приключи.
В двора зад капелата Хакел гледаше как хората на „Групо БРМ“ прибират оборудването си и качват кучето в един микробус. Глаузер се приближи до него и каза:
— Оттук нататък удвоявам охраната и поддържам най-високо ниво на бдителност.
Хакел насочи пръст към гърдите му и изръмжа:
— Именно.
Елизабета беше сама в апартамента. Беше се прибрала след месата в „Санта Мария“ в Трастевере и денят се точеше някак странно. Изобщо не беше свикнала времето ѝ да е неуплътнено, но нямаше да пусне телевизора, нали?
Първо прекара един час на компютъра на баща си — проучваше Лумбубаши и Република Конго. Толкова бедна страна. Толкова много нужди. Но въпреки бедността децата на уебсайта на ордена изглеждаха весели и здрави. Поне това повдигна настроението ѝ.
Въздъхна и стана. Нахлуващата през прозорците светлина подчертаваше праха по мебелите. За разлика от чистачката на баща си, тя можеше безнаказано да пипа книгите и документите му и да избърше и лъсне повърхности, които не бяха почиствани от години.
Отиде в стаята си, събу се и си съблече расото. Чекмеджетата на стария ѝ скрин бяха подути от влага и трябваше да дръпне по-силничко, за да ги отвори. Не беше поглеждала старите си дрехи от години и видът на старите ѝ дънки и блузи върна цял водовъртеж от спомени. Посегна към едни избелели „Левис“, които си беше купила на едно училищно пътуване до Ню Йорк, и пръстите ѝ напипаха нещо под тях.
Кадифена кутийка.
Тя седна на леглото си. Опитваше се да потисне сълзите си. Кутийката лежеше върху голите ѝ колене. Тя я отвори. Слънчевата светлина улови висулката от Марко и заподскача по шлифованата ѝ повърхност. Беше толкова красива и искряща — като в деня, в който си я сложи за първи път.
Вечерта беше гореща. Прозорецът на Елизабета беше широко отворен, но въздухът почти не помръдваше.
Марко сложи показалец върху висулката с форма на сърчице и леко я притисна към зърното на гърдата ѝ. Кожата ѝ блестеше и тя дишаше тежко. Светлината на свещите ги обливаше.
— Все още ли ти харесва? — попита той.
— Разбира се. Не виждаш ли, че никога не я свалям?
— Виждам. Дори когато се любиш.
— С другите момчета я свалям — каза тя и го смушка в ребрата.
Той се нацупи.
— Много мило.
Елизабета го целуна по бузата, после игриво прокара език по наболата му брада. Беше солен.
— Не бой се. Ти си единственият.
Той седна в леглото, сви колене към гърдите си и ненадейно каза:
— Ще се оженим, нали?
Тя също седна и го изгледа озадачено.
— Това да не би да е предложение?
Марко сви рамене.
— Просто питам. Искам да кажа... мисля, че знам отговора, просто искам да съм сигурен, че и ти го знаеш.
Тази нощ той беше като мъж дете. Толкова едър и силен, а същевременно така раним и неуверен.
— Че за кого другиго да се омъжа? — Елизабета сложи длан на голия му гръб и бавно я плъзна към кръста му. Беше гладък и силен и по някаква причина, която тя не проумяваше, това беше любимата ѝ част от тялото му.
Прибра кадифената кутийка в чекмеджето толкова внимателно, все едно държеше мощите на светец. Обу старите си дънки — още ѝ ставаха — и облече вмирисана на старо блуза.
Докато чистеше апартамента, се мъчеше да не мисли за Марко. Обикновено се справяше добре със заличаването на мислите за него, но днес единственото, което имаше шанс да ги измести, беше Африка.