Новината на сестра Марилена я беше разтърсила из основи. Беше прекарала нощта в отричане, потискаше възмущението, дори гнева. Кой си играеше с живота ѝ и дърпаше конците, сякаш тя беше марионетка? Защо я изтръгваха от манастира и ученичките ѝ, от всичко скъпо в живота ѝ?
Но докато се молеше на сутрешната служба, отношението ѝ започна да се променя, а настроението ѝ се подобри. Колко арогантно и самомнително от нейна страна да оспорва съдбата си! Тя не само беше в ръцете на Бог — осени я, че Конго е дар от Него. Това беше шанс, осъзна Елизабета, да се отърси от тежкото бреме, което беше принудена да носи. Можеше да остави зад гърба си скелетите и мъжете с опашките и черните им татуировки и да се върне към истинското си призвание, службата на Бог и образоването на децата. Манастирското училище в Лумбубаши беше много далеч, беше чисто и добро и тя щеше да се възстанови там. Разбира се, щеше да тъжи за семейството и сестрите си от манастира, но жертвата ѝ щеше да е нищожна в сравнение със саможертвата на Христос. Любовта на Христос щеше да я крепи в чуждата страна, а щастливите личица на дечицата я викаха от снимките в уебсайта на Лумбубаши.
Дневната, кухнята, трапезарията, антрето и банята за гости вече блестяха и миришеха на свежи почистващи препарати. След това щеше да се заеме със спалните — щеше да започне от своята и да завърши с тази на баща си. Избута прахосмукачката в стаята си, включи я и започна да чисти килима — и погледът ѝ попадна върху „Фауст“ и плика на Бруно Отингер. Тя спря прахосмукачката, седна на бюрото и препрочете бележката от загадъчния К.
Въздъхна заради слабостта си. Не можеше да се откаже.
„Заминавам чак след шест дни — помисли си. — Какво толкова, ако преди да се кача на самолета отделя време за нещо повече от чистенето?“
Въоръжена с чаша кафе и телефонен номер от страницата на университета в Улм, Елизабета седна в кухнята на баща си, вдигна телефона, проправи си път с приказки през някаква властна секретарка и успя да се свърже с декана на факултета по инженерни науки Даниел Фридрих.
Господин Фридрих изслуша молбата ѝ за информация за Бруно Отингер, но щом проговори, тя разбра, че не може да ѝ бъде полезен. Бил относително отскоро в университета и въпреки че бил чувал, че Отингер работел във факултета преди години, не го познавал лично. Освен това говореше така, все едно има по-важни задачи.
— Има ли членове на факултета, които може да го помнят? — попита тя.
— Може би Херман Щрауб — раздразнено каза деканът. — Той е тук от памтивека.
— Може ли да говоря с него?
— Вижте какво — сопна се Фридрих. — Оставете телефона си на секретарката ми. Тя ще провери дали Щрауб иска да говори с вас. Друго не мога да направя.
Елизабета вече беше свалила номера на Щрауб от уебсайта и се обади в мига, когато линията прекъсна. Възрастният, ако се съдеше по гласа му, мъж отговори официално на немски, но превключи на приличен английски, когато тя го попита дали говори английски или италиански.
Щрауб беше очарователен и — ако се съдеше по захаросания му тон — застаряващ женкар. Тя не рискува да го подплаши, като му каже, че е монахиня.
— Да — отвърна той малко изненадано. — Познавах Отингер доста добре. Бяхме дългогодишни колеги. Той почина преди няколко години.
— Да, зная. Но може би ще можете да ми помогнете. У мен чрез общи познати попадна едно от най-скъпите му притежания — стара книга. Тя събуди любопитството ми. Исках да се опитам да науча повече за него.
— Трябва да ви кажа, че Отингер не беше много общителен. И все пак се разбирахме доста добре. Той беше твърд, суров човек. Повечето студенти не го харесваха, а и отношенията му с колегите във факултета също бяха обтегнати. Някои изобщо не му говореха. Но той беше изключителен човек и отличен инженер и аз ценях работата му. А той ценеше моята, така че това беше основата, според мен, на едно приемливо колегиално отношение.
— Какво знаете за живота му извън университета?
— Всъщност много малко. Беше единак и аз уважавах това. Доколкото знам, живееше сам и нямаше семейство. Държеше се като стар ерген. Яките му бяха оръфани, по пуловерите му имаше дупки — разбирате ме.
— Да ми кажете нещо за извънакадемичните му интереси?
— Ами... политическите му възгледи бяха малко крайни. Не сме водили сериозни политически разговори или нещо подобно, но често правеше забележки, които показваха накъде клони.
— И накъде по-точно?
— Надясно. Силно надясно, бих казал. Нашият университет е доста либерален и той все мърмореше как социалистите това, комунистите онова. Мисля, че имаше и известни предразсъдъци спрямо имигрантите. Студентите ни от Турция и подобни места, ами, те знаеха за репутацията му и не се записваха в курсовете му.