— Той член ли беше на някоя политическа партия? — попита Елизабета.
— Това няма как да знам.
— Споменавал ли е някога за интерес към литературата?
— Не си спомням.
— Говорил ли е някога за Кристофър Марлоу и по-точно за „Фауст“?
— С мен? Със сигурност не.
— Споменавал ли е някого на име К?
— Не, доколкото си спомням. Това са много странни въпроси, госпожице.
Елизабета се разсмя.
— Да, знам. Но пазя най-странния за накрая. Знаехте ли за някакви анатомични особености, които може да е имал?
— Дори не зная за какво говорите.
Тя си пое дъх. Защо да крие?
— Бруно Отингер е имал опашка. Знаехте ли това?
Последва дълга пауза.
— Опашка ли? О, прекрасно! От всички чешити, които съм срещал през живота си, Отингер, този стар дявол, със сигурност е човекът, който би трябвало да има опашка!
След като дръпна тежките завеси и пусна светлината, Елизабета откри, че спалнята на баща ѝ не е чак толкова зле, колкото беше очаквала. Наистина, леглото му беше неоправено и навсякъде се търкаляха книги и дрехи, но нямаше много прах и вътрешната баня беше в приличен вид. Чистачката явно имаше периодичен достъп до неговата светая светих.
Тя свали чаршафите от леглото, събра кърпите и мръсните дрехи и започна да трупа пране за пералнята.
Остави второто легло недокоснато. Покривката беше идеално опъната, декоративните възглавнички бяха подредени по големина. Леглото сякаш бе пазено от невидимо силово поле — беше единствената повърхност, незатрупана от бащините ѝ вещи.
Леглото на майка ѝ.
Елизабета въздъхна. Баща ѝ сигурно щеше да ѝ трие сол на главата, че му е подредила книгите и книжата, но тя беше твърдо решена да опита. А и можеше да го направи по-внимателно от всеки друг: монографиите за Голдбах на едно място, бележниците за Голдбах и хвърчащите листове — на друго. Бележките за лекциите тук. Криминалните романи — там.
Една етажерка обаче беше подредена като по конец, тази до леглото на майка ѝ. Книгите на Флавия Челестино, повечето по средновековна история, бяха подредени така, както в деня на смъртта ѝ. Елизабета взе „Елизабета и Пий V — отлъчването на кралицата“ и седна на леглото. Обложката беше лъскава и чиста, непокътнато копие на двайсет и шест годишна книга. Тя отвори задната корица и загледа снимката на авторката.
Все едно гледаше в огледало.
Беше забравила колко много прилича на майка си. Снимката беше направена, когато тя беше горе-долу на нейните години сега. Същото високо чело, същите скули, същите устни. Въпреки че беше малка, когато книгата бе излязла, Елизабета помнеше соарето, организирано от родителите ѝ по повод публикуването, и колко беше горда и усмихната майка ѝ. Академичната ѝ кариера във факултета по история в „Ла Сапиенца“ беше стартирала. Кой бе могъл да знае, че след година тя ще е мъртва?
Елизабета не беше чела книгата. Беше я отбягвала по същия начин, по който човек избягва спомена за болезнена любовна връзка. Но сега реши да вземе една бройка в Африка. Щеше да започне да я чете в самолета. Щеше да е като дълго отлаган разговор. Разсеяно запрелиства страниците, като четеше отделни пасажи. В стила си личеше лекота. Изглежда, майка ѝ беше била добра писателка, и това я зарадва.
В скута ѝ падна пощенски плик — най-вероятно отбелязваше страниците. Тя го обърна и с изненада видя печата на Ватикана. Пликът не беше адресиран, не беше използван, не беше запечатван. Вътре имаше картичка.
С любопитно нетърпение тя я извади — и се вцепени.
Ето го!
Наистина го беше виждала. Сега си спомни.
Вратата на спалнята се извисяваше огромна и страшна.
— Влез — каза баща ѝ. — Няма нищо. Тя иска да те види.
Краката на Елизабета не я слушаха.
— Хайде!
Дръжката на вратата беше на нивото на очите ѝ. Тя я натисна и я връхлетяха непознатите миризми на стаята на болен човек.
Майка ѝ беше подпряна на големи възглавници, завита с одеяла. Лицето ѝ беше изпито, кожата — повехнала. И сякаш се бореше да не се присвие от болка, за да не изплаши дъщеря си.
— Болна ли си, мамо?
— Да, миличка. Мама е болна.
— Защо?
— Не знам защо. И докторите не знаят. Опитвам се да се оправя.
— Да се помоля ли за теб?
— Да, защо не? Молитвите винаги помагат. Когато се съмняваш, моли се. Изяждаш ли си всичко?
Елизабета кимна.
— А брат ти и сестра ти?
— И те.
— А татко?
— Той само рови в чинията.