— О, боже. Така няма да стане. Елизабета, ти си мъничка, но си най-голямата. Искам да ми обещаеш нещо. Искам винаги да се грижиш за Микаела и за Дзадзо. И ако можеш, опитай се да се грижиш и за татко. Той се разсейва от работата си и понякога трябва да му се напомнят разни неща.
— Добре, мамо.
— И не забравяй да се грижиш за себе си. Ще имаш собствен живот. Искам да се опитваш винаги да бъдеш щастливото момиченце, което толкова обичам.
Майка ѝ получи спазъм, толкова силен, че не можеше да се скрие. Неволно стисна корема си и при движението от корема ѝ се плъзна малка купчинка листа. От леглото изпадна една картичка. Елизабета я вдигна и я погледна.
— Какво е това? — попита Елизабета.
Майка ѝ я грабна от пръстите ѝ и я пъхна обратно в книжата.
— Нищо. Картинка. Ела. Искам да те целуна.
Елизабета усети сухи устни на челото си.
— Ти си добро момиче, миличка. Имаш най-доброто сърце на света. Но помни: не всички на света са добри. Никога не трябва да отстъпваш пред злото.
Държеше картичката и плачеше. В този миг смъртта на майка ѝ ѝ се струваше толкова болезнена и скорошна както в деня, когато се случи. Тя отчаяно искаше да се върне назад и да поговори с нея за последен път, да поиска обяснение, да помоли за помощ.
На входната врата рязко се почука, звук от настойчиво удрящи по тежкото дърво кокалчета. Тя пъхна картичката в книгата, изтри сълзите си с длани и се зачуди как някой е влязъл, без да го пусне с домофона. Някой съсед ли беше?
Погледна с насълзено око през шпионката и стреснато се отдръпна.
Бледото конско лице на отец Паскал Тремблей изпълваше кръглата леща и първият объркан инстинкт на Елизабета беше да побегне и да се скрие под леглото на майка си.
19.
Рим, 64 г.
Беше средата на юли и много от римските благородни семейства се бяха оттеглили от палещата жега в по-проветривия климат на вилите си на западния бряг или в именията си високо в покритите с пинии хълмове. Един милион жители, лишени от този късмет, бяха останали в града. Трептящият въздух над метрополиса смърдеше на дим от десетките хиляди огньове за готвене и по покривите и плочниците като злокобен летен сняг се стелеше тънък слой черни сажди.
Всичко беше пресъхнало: гърлата на хората, песъчливата почва, нацепените греди и мертеци на старите постройки. Водата, винаги важна в Рим, никога не беше била по-жизнено необходима, отколкото в сушата на това горещо лято.
Хиляда либертини и роби работеха непрекъснато във водните отряди в града — поддържаха в ред акведуктите, резервоарите и километрите тръби. Стотици обществени сгради, петстотин обществени басейна и бани и десетки украсени фонтани денонощно се снабдяваха с течаща вода, но от седмици най-силният шум, който произвеждаше системата, беше къркорене.
Водата не течеше както трябва — процеждаше се едва-едва. Водоемите бяха на опасно ниско ниво, баните качваха цените, пивоварите продаваха бирата по-скъпо. Вигилите, нощните сови на града, съзнаваха опасността. Организирани в седем кохорти от по хиляда души всяка, те спяха денем, а нощем патрулираха из невъзможно тесните тъмни улички на огромната столица. Единственото им ефективно оръжие бяха бронзови и кожени ведра, които си подаваха от ръка на ръка в човешка верига от най-близкия басейн или, ако беше достатъчно близо, от Тибър. Но това лято водата беше толкова оскъдна, че не вършеше много работа, и вигилите знаеха защо. Това не беше просто суша.
Пробивите бяха непрекъснати и комисионерът на водата, близък роднина на префект Тигелин, си пълнеше гушата.
Преди да замине за Анций преди две седмици, Нерон каза на Тигелин:
— Кажи на зет си да я източи да капка! — И буквално за една нощ подкупните водни господари наредиха на бандите си да включат във водопровода нелегални тръби. Бурни потоци безплатна вода шурнаха към именията на лемурите и вигилите можеха само да си гризат ноктите, докато гледаха как Рим се превръща в куп подпалки. От последния голям пожар бяха минали двайсет и осем години.
Юли беше фестивален месец и сезонът на надбягванията с колесници беше в разгара си. Нищо не разсейваше тълпите от нищетата на жегата като ден на състезания в Циркус Максимус. До двеста хиляди римляни се тъпчеха по трибуните, за да викат за някой от отборите — сините, червените, зелените и белите, всеки контролиран от корпорация. Квадригите, колесници с четири коня, се надбягваха по пистата и ако колесничарите и животните оцелееха на острите завои, наградите бяха огромни. Под трибуните имаше няколко гъмжащи от народ етажа винарни, сергии за топла храна, пекарни и колкото искаш вертепи.