— Съжалявам, че дворецът ти гори — каза Тигелин.
Нерон вдигна рамене.
— Всичко е за добро. Да постоим тук да погледаме огъня. Красив е, нали?
На петия ден от пожара Нерон обиколи града. Държеше се като истински император: даваше нареждания за дигите, разпореждаше временен подслон за бежанците на Марсово поле и заповядваше да се достави зърно от Остия. Но въпреки публичните му изявления бяха плъзнали слухове, че тъкмо той и верните нему стоят зад опожаряването, и се надигаше недоволство, че толкова се е забавил, преди да се върне в Рим.
Когато го информираха за слуховете, Нерон каза само:
— Огънят се гаси с огън.
И преторианците и командирите на вигилите веднага получиха нареждане да разпространяват сред римските граждани мълвата, че виновните са християнски подпалвачи — това било отмъщението им за разпването на Христос. Съвсем скоро бдителни граждани обикаляха града, измъкваха християните от всяка неизгоряла къща или магазин и ги убиваха.
До сутринта ветровете бяха утихнали и пожарът беше спрял да се разраства. Но една новина докара Нерон до ярост. Докато той напълно бе изгубил своя Домус Транзитория и щеше да се наложи да се настани във временен дворец, Тигелиновата гордост и радост, Базилика Емилия, бе оцеляла от огнения ад, без дори мраморната ѝ фасада да бъде опърлена. Тигелин дори се хвалел с късмета си.
По-низшият от Нерон се беше уредил по-добре от императора си! Така че Нерон прати в имението на Балбил послание — искаше справедливост. Същата вечер в един магазин за скъпи коприни и лен на най-долния етаж на сградата на Тигелин пламна пожар.
Огънят бързо погълна целия комплекс — и така започна втората фаза на големия пожар. Той се разпространи до Капитолия и опустоши свещените храмове, които предишният пожар беше подминал. Храмът на Юпитер бе загубен, храмовете на Луна и Херкулес, театърът на Тавър също. На другия склон на Капитолия огънят прехвърли стените на Сервий и срути огромни обществени сгради в южния край на Марсово поле, където се бяха скупчили хиляди бежанци. Ако не беше откритото пространство от каменни колонади и внезапното спиране на вятъра, огънят щеше да изгори лагера на бежанците и да погуби още хиляди. Когато след два дни пожарът най-сетне спря, само четири от четиринайсетте квартала на Рим се бяха разминали с разрушението.
Щом се чу, че Базилика Емилия гори, дотичаха хора да повикат Корнелий, защото неколцина от неговото паство имаха магазини в сградата, а беше християнски дълг човек да помогне на братята си. Апостол Петър беше с Корнелий, когато пристигна пратеникът, и двамата се втурнаха към мястото на пожара.
Вибий не беше доволен от заповедта да подпали Базилика Емилия посред бял ден, но пък Балбил не можеше да не се подчини на пряка заповед от императора. Докато Вибий се измъкваше през един прозорец откъм задната уличка, някакъв собственик на магазин го видя и хукна да го гони, но не можа да го настигне.
Петър прегърна през раменете един ридаещ търговец и му каза, че Христос ще се погрижи за него и семейството му. В същия миг търговецът внезапно се напрегна и посочи.
— Това е човекът, който запали пожара!
Вибий се беше върнал да се порадва на злодейството си. Щом видя, че търговецът го сочи, побягна.
На младини Петър беше рибар и с брат си Андрей бяха участвали в тежки схватки, за да опазят местата си за риболов. Иисус проповядваше против насилието, но Петър не се плашеше от несправедливостите.
— Да го хванем! — извика той и християните се втурнаха като един след Вибий.
По-младите почти го настигнаха, но по-възрастните изостанаха. Петър и Корнелий бяха най-отзад.
Когато стигнаха Порта Апия, Петър спря, за да си поеме дъх, и каза тъжно:
— Изгубихме ги. За нищо не ставам вече.
— Надявам се да съм поне наполовина толкова пъргав, когато стана на твоите години — каза Корнелий.
Един от групата се върна тичешком при тях и каза задъхано:
— Сгащихме го. Влезе в една вила.
Вилата на Балбил беше станала убежище.
Почти стотина лемури се бяха събрали тук — собствените им домове бяха в опасност или вече бяха изгорели. Повечето бяха заможни, жените и децата бяха разглезени и липсата на обичайните удобства беше довела до груби препирни за най-основните неща. Балбил имаше добри запаси от зърно и вино, но все пак скоро щеше да се наложи да помоли Нерон да му прати провизии.
Слугата Антоний тревожно почука на вратата.
— Какво има? — раздразнено попита Балбил. — Сега пък от какво се оплакват? Не са ли благодарни, че имат покрив над главите?