— Тълпа — задъхано каза Антоний. — Влязоха през портите!
— Каква тълпа?
Слугата посочи през прозореца.
Балбил нахлузи сандалите си и излезе на балкона. В градината хора размахваха факли и щом видяха високия смугъл патриций да ги гледа отгоре, се разкрещяха.
— Какво искате? — провикна се Балбил.
Един извика в отговор:
— Искаме мъжа, който подпали Базилика Емилия! Знаем, че е тук.
— Уверявам ви, че тук няма човек, който е палил пожари — отговори Балбил.
Друг извика:
— Дай ни го или ще ви изгорим!
— Аз съм астрологът на императора! Махнете се или ще отговаряте пред преторианците!
Балбил се обърна и влезе.
— Махайте се, отрепки! — викна Антоний и го последва.
— Кои са тези? — попита Балбил.
— Не знам, господарю.
— Разбери.
Балбил бързо слезе по стълбите, намери Вибий, който пиеше вино в претъпкания вътрешен двор, и му изръмжа:
— Проследили са те.
— Да — спокойно отговори Вибий. — Казах ти, че трябва да изчакаме да се стъмни.
— Да, каза ми. Сега какво ще правим?
Вибий допи виното, метна чашата в езерцето и извади меча от ножницата си.
— Как ще ти послужи това срещу тълпата? — попита Балбил.
— Докато те ме гонят, свали всички в колумбария. Това е единствената надежда. Може и да подпалят вилата, но после ще си тръгнат. Прати вест на Нерон. Върви в Анций и измисли нещо. Аз ще избия колкото мога повече от тях.
Отвън долетяха още викове и отнякъде долетя пламтяща факла. Един млад лемур бързо я вдигна и я угаси в езерцето.
Петър и Корнелий тъкмо бяха дошли в градината и Петър извика на хвърлилия факлата:
— Спрете! Вътре може да има невинни!
Вибий размаха меча си, изскочи през страничната врата и с рев и проклятия към събралата се тълпа побягна по Виа Апия. По-младите християни хукнаха по петите му като кучета след заек.
Един го настигна и го сграбчи изотзад. Двамата паднаха и жестоко се сборичкаха. Вибий изпусна меча си, но успя да докопа младежа за врата и почна да го души. Останал без дъх, младежът отблъсна Вибий с коляно. Верижката на врата му се скъса и остана в ръката на Вибий.
Вибий я захвърли настрана, сграбчи падналия наблизо меч, надигна се на коляно и разпра корема на християнина. После скочи и отново побягна към Виа Апия. Другите мъже го подгониха.
— Бързо! — извика Балбил на лемурите. — В колумбария! След мен!
Лемурите се заизливаха от вилата в градината с овощните дръвчета и почнаха да се вмъкват в правоъгълния мавзолей с куполообразен покрив. Антоний държеше капака отворен, докато господарят и гостите слизаха по тесните стълби. После го затвори, изтика един малък олтар върху него, за да го скрие, и затича към горичката. Докато прескачаше изкормения християнин, нещо на земята до него го накара да спре — сребърен медальон на скъсана сребърна верижка. Той го вдигна, изруга и хукна обратно към колумбария.
След като се увери, че няма опасност, пак изтика олтара и потропа по капака.
— Господарю! Знам кои са! Отвори бързо!
Балбил отвори и погледна нагоре от тъмната шахта. Антоний пусна медальона в ръцете му, затвори капака и пак го скри с олтара. После отиде в горичката, спря под едно дърво, седна и без миг колебание си преряза гърлото.
На светлината на пушливите лампи Балбил разгледа медальона.
Монограмът хи-ро.
Християни!
„Да бъдат проклети от небесата! Дано Нерон ги избие всичките — мъже, жени и деца! Проклети да са вовеки!“
Стотина лемури се блъскаха в колумбария, бореха се за всеки сантиметър пространство.
Балбил застана под фреската си с астрологическите знаци и им заповяда да млъкнат. Някакво момиченце се разплака. Той заплаши, че ще го убие, ако някой не го накара да млъкне, после изсъска:
— Чуйте ме! Трябва да оцелеем тази нощ. На сутринта ще намерим убежище другаде. Ние сме по-силни от тях. По-добри сме от тях.
Един от християните беше видял Антоний и го последва. Намери го още потръпващ и топъл, кръвта се стичаше от врата му. Християнинът хукна при Корнелий и Петър и викна:
— Елате. Трябва да видите нещо!
Когато застанаха над трупа на Антоний, мъжът смъкна панталоните на роба.
— Господи! — възкликна Корнелий.
Петър се подпря на едно дърво, за да не падне.
Антоний имаше опашка.
Когато се върнаха във вилата с изцапани от кръвта на Вибий юмруци и сандали, младите християни завариха Петър до дървото. Един държеше нож в едната си ръка и нещо друго в другата. Показа го на Апостола. Беше окървавена розова опашка.