— Не можем да отречем — каза потресен Петър. — Те не са призраци. Те са истински. Какво да правим, когато срещнем сред нас истинско зло, зло такова, че може да е дело само на сатаната?
— Трябва да го прочистим — каза Корнелий.
— Няма друг отговор — прошепна Петър. После повиши глас: — В името на Всемогъщия Христос, запалете огън и пратете тези дяволи обратно в ада!
Балбил чуваше приглушените викове на християните и тропота на краката им над главата си.
Лемурите клечаха пред него, натъпкани като осолени риби в каца: мъжете стоически, жените ядосани, децата неспокойни. Над тях в локулите по стените почиваха урните с праха и скелетите на предците им. Острата миризма на тлен изпълваше ноздрите им.
А после приглушените викове над главите им спряха и настана тишина.
Балбил се напрегна и се заслуша.
Чуваше гласа на Петър, но не можеше да различи думите.
Чу тихо свистене и ушите му изпукаха, когато бурният огън лумна отгоре и засмука част от въздуха в камерата.
Температурата в криптата бързо започна да се покачва.
След малко чуха гръмовен трясък — куполът на покрива се срути на пода на мавзолея.
Мина още време и маслените лампи запримигваха и започнаха една след друга да гаснат в останалия без кислород въздух. Когато угасна и последната, се озоваха в пълен мрак.
И в мрака Балбил чуваше пъшкането и хриптенето на сто мъже, жени и деца.
Той беше най-силен и най-високо, така че остана последен. Падна на колене в тъмнината. Стискаше медальона хи-ро толкова силно, че от ръката му потече кръв, а последното му чувство беше разтърсваща ярост — толкова голяма и гореща, че сякаш изпепели мозъка му.
Щяха да минат седмици преди пожарите в Рим да изгаснат съвсем, но Нерон бързичко се зае да внесе малко радост в живота на измъчените си поданици.
Войниците му заловиха всеки оцелял в пожара християнин, достатъчно глупав да не избяга. Малко публични пространства за подобаващо отбелязване на събитието бяха оцелели, така че Нерон покани гражданите в градините на единственото си непокътнато имение от другата страна на Тибър.
Там, на личната му писта за надбягвания, докато гладните граждани се гощаваха с топъл хляб, Нерон влезе тържествено, преоблечен като колесничар, на позлатена квадрига. Под звука на тръби апостол Петър беше изведен на пистата. Беше арестуван заедно със свещеника Корнелий и няколко последователи в християнска къща близо до хълма Пинций. Когато войниците пристигнали, Петър им се усмихнал, все едно виждал стари приятели.
Завлякоха Петър на висока дървена платформа в средата на пистата, за да го видят всички, и Тигелин високо обяви, че той е водачът на заговора за унищожението на Рим. Когато завърши речта си, седна до Нерон на императорската трибуна и заедно гледаха как преторианците се захванаха с чуковете и пироните.
— От сигурен източник знаем, че този човек, Петър, и неговата шайка са убили Балбил и останалите — каза Тигелин.
— Омразата ми към тях и без това беше голяма — отвърна Нерон през стиснати зъби. — Сега е хиляда пъти по-голяма. Те са убили моя велик астролог и ни отнеха цвета на лемурите. Членовете на тяхната църква завинаги ще бъдат най-големите ни врагове. Убийте ги. Смажете ги. Прокълнете ги завинаги.
— Какво да правим с Балбил? — попита Тигелин.
— Той почива в собствения си колумбарий. Нека лежи там в мир.
Петър беше разпънат върху дървен кръст не по-различен от онзи, на който Понтий Пилат бе разпнал Христос. Забиха в дланите и глезените му железни гвоздеи, но докато Иисус Христос бе разпнат по обичайния начин, Нерон отреди на Петър още позор — да бъде разпнат с главата надолу.
Милият старец умря бавно и мъчително в следобедната жега, като до края заявяваше — твърде тихо, за да го чуят — любовта си към Бог, любовта си към своя Спасител и приятел Иисус Христос, и непоклатимата си вяра, че доброто е победило поне малко от злото на света.
За неописуемо удоволствие на тълпата, докато животът на Петър гаснеше, двеста християни, мъже и жени, бяха изблъскани на стадиона, съблечени голи, бичувани и вързани на клади. Гладни кучета, полудели от миризмата на кръв, бяха пуснати да ги довършат.
И тази нощ и още много нощи градините на Нерон бяха сцена за отвратително зрелище: християни, потопени от Нерон в мас, бяха превърнати в човешки факли, за да осветяват останките на някога великия Рим.
20.
Елизабета не знаеше какво да прави. Ако стоеше тихо, може би младият свещеник щеше да си тръгне.