— Сестра Елизабета — повика я Тремблей през вратата, италианският му беше със силен френски акцент. — Моля ви, знам, че сте вътре. Трябва да говоря с вас.
Тя отговори забързано, опитваше се да мисли бързо:
— Брат ми е в жандармерията на Ватикана. Каза ми да не говоря с никого. Ще дойде всеки момент.
— Знам кой е брат ви. Моля ви, няма защо да се боите от мен. Ние сме на една страна.
— И коя е тази страна? — попита тя.
— Страната на доброто.
Въпреки всичките си инстинкти Елизабета му отвори. Макар че се беше приготвила за някакво физическо нападение, той кротко я последва в дневната и седна. Не беше толкова внушителен седнал: дългите му като на богомолка крака бяха кръстосани, ръцете му лежаха свити в скута му. Носеше тънка кожена папка, която остави между себе си и страничната облегалка на стола.
— Радвам се, че сте невредима.
— Чули сте за снощи? — попита тя, без да сяда.
Той кимна.
Тя не можеше да пренебрегне правилата на гостоприемството.
— Чай? Кафе?
— Не, благодаря. Искам само да поговорим.
— Тогава, ако обичате, започнете с това кой сте вие.
— Отец Паскал Тремблей.
— Знам името ви.
— Работя за Ватикана.
— И аз така чух — ледено каза тя.
— Съжалявам за сдържаността си. Разбирате ли, фактите не се изплъзват лесно от устата ми. Обучен съм да бъда дискретен. Не, повече от дискретен — потаен.
— Обучен от кого?
— От висшестоящите си. Всъщност от началника си. Имам само един.
— И кой е той?
— Отговарям пред кардинал Диас, декана на колежа на кардиналите. Шепна в ухото му, той шепне в ухото на папата.
— За какво?
— За злото — простичко каза той. — Бих пил чай, ако все още предлагате.
Елизабета го остави сам. Опитваше се да си възвърне самообладанието, докато чакаше чайникът да кипне. За кратко изгуби представа за времето, но звукът от съскащия чучур я върна в реалността. Когато се върна с две чаши, видя, че Тремблей не е помръднал и на сантиметър и не е разгънал крайниците си. Подаде му чая и се зазяпа твърде продължително в прекалено кокалестите му пръсти.
— Имам заболяване — внезапно каза той.
— Извинявам се — каза тя.
— Няма нищо. Нарича се синдром на Марфан. Болест на съединителната тъкан. Затова изглеждам така.
— Това не е моя работа — каза Елизабета и седна.
— По-добре е да знаете.
— Защо?
— Просто така.
Тя също кръстоса крака и чак сега се усети, че е с дънки.
— Съжалявам, че не съм облечена прилично. Чистех. Говорехте за това, че шепнете в нечие ухо — това ли пише на визитната ви картичка?
— Нямам картичка — каза Тремблей, след като отпи глътка чай. — Нямам титла. Просто съм специален помощник на кардинала. Предшествениците ми също са били специални помощници — и само това.
— Предшествениците ви?
— През вековете.
— Хора, които шепнат на кардинали и папи за злото?
— Да.
Тремблей благоволи да ѝ разкаже накратко личната си история: как бил набелязан в семинарията в Париж за по-вероятен кадър на администрацията, отколкото за енорийски свещеник. Той предполагал, че според тях външността му щяла да отблъсква енориашите, но му казали, че наклонностите му и счетоводното му образование били привлекли вниманието на епархията. След като бил ръкоположен, го назначили в кабинета на архиепископа на Париж и бързо се издигнал в администрацията, след това започнал редовно да контактува с Ватикана по въпроси на епархията. При едно посещение в Рим преди седем години бил извикан на аудиенция при непознат италиански свещеник в непознато крило на апостолическия дворец. В кабинета на епископа присъствал само още един човек, възрастен свещеник, италианец, с явен тремор в ръцете.
Казали на отец Тремблей, че е избран да дойде в Рим, за да поеме задълженията на свещеника, който се оттеглял.
И какви били тези задължения?
Да е нащрек — казали му.
За какво? За кого?
Лемури.
— Какво са лемурите? — попита Елизабета.
— Видяхте лемур в моргата — каза Тремблей.
Елизабета потрепери. Той като че ли забеляза, но не се опита да я успокои.
— И сте видели скелетите им в „Свети Каликст“.
— Не разбирам.
— Мисля, че разбирате — каза той. — Професор Де Стефано ми каза, че сте много умна. Каза, че сте се питали дали някаква секта може да е оцеляла до наши дни.
— Работили сте за него?
— Не. Казах ви за кого работя. Назначен бях в Папската комисия за свещена археология, след като бяха намерени скелетите. Наредиха ми да следя какво правите. Професор Де Стефано ви е казал истината — горе-долу — във Ватикана имаше и все още има тревога заради „Свети Каликст“, особено заради конклава и объркващата и уронваща публичност, ако информацията изтече. Запознатите с лемурите длъжностни лица бяха особено разтревожени. Но Де Стефано не знаеше много повече от вас. Достатъчно, за да го изнерви, може би. Той нямаше нужда да познава мен.