— А аз трябва ли?
— Нуждая се от помощта ви.
— Не виждам какво мога да направя. Уволнена съм.
— Да, чух.
— И ме пращат в Африка.
Тремблей май се изненада.
— Кога?
— След седмица.
— Мога да опитам да отменя това.
— Не, недейте! Искам да замина.
— Тогава нямаме много време. Та значи лемурите... — каза той и остави чашата си.
Лемурите. Духовете на древните римляни, сенките на мъртвите. Злонамерени, неспокойни, нежелани души. Натрапници в дома, те идвали нощем да вършат ужасни пакости.
Тремблей разказа, че през май имало дни, през които римляните изпълнявали ритуали, за да прогонят тези ужасни създания от домовете си. В полунощ във всеки римски дом главата на семейството, патер фамилиас, хвърлял зърна през рамо и повтарял девет пъти: „Хвърлям тези. С тези откупвам себе си и своите“. Лемурите уж се разсейвали да събират зърната. Изведнъж човекът се обръщал, пръсвал към тях вода, после звънвал с бронзови чинии и заповядвал на демоните да се махат. И те били длъжни да се подчиняват цяла година.
Произходът на името лемури бил неясен. Но модерната асоциация беше съвсем очевидна. Лемурите — африкански нощни примати с натрапчиви погледи, призрачни викове и дълги дебели опашки. Римските призраци вдъхновили името, дадено на животните от таксономика от осемнайсети век Карл Линей.
Тремблей разкръстоса крака и се наведе напред.
— В „Свети Каликст“ имаме група мъже, жени и деца от първи век, които са имали опашки и са умрели заедно, вероятно загинали при пожар. Ранните римляни са се страхували от тях, мислели са ги за призраци. Но, Елизабета, те са били истински. Имало ги е в Древния Рим. Имало ги е през всички векове. И все още са тук. Вашият човек от Улм е бил един от тях. Алдо Вани е бил един от тях. Откраднали са скелетите от „Свети Каликст“ с неизвестна за нас цел. Убили са професор Де Стефано. Опитаха се да убият и вас. Те са сред нас.
— Откъде знаете всичко това?
— Това е работата ми. Ватиканът — или по-скоро малцина във Ватикана — знаят за лемурите от векове. Църквата тихомълком прави каквото може, за да им противостои, да сломи злото им на всяка крачка. Имало е както успехи, така и много провали. Те са трудни противници. Аз съм търсач — по-скоро детектив, за жалост, отколкото свещеник. Търся следи от тях, следвам дирята, която понякога е летлива като слух. Пътувам, чета, следя интернет, разузнавателните доклади и дори, като вас, медицинските списания.
Елизабета се смая.
— Признавам, че прегледах пощенската кутия на имейла ви — каза той.
— Били сте на бюрото ми?
— Съжалявам. В наши дни човек трябва да излиза от пощата си, когато излиза от офиса.
— Вие ли се обадихте на вестника от моето бюро?
— Не! Някой го е направил, но не съм аз.
— Аз си помислих, че сте вие.
— Защо?
— Изнервяхте ме.
Тремблей се засмя.
— Така влияя на хората.
— Кои са те? Какво искат?
— Това е като да питаш защо на света съществува зло. Не съм най-добрият теолог, сестро. Уменията ми са по-скоро в организацията и администрацията. Доволен съм просто да приема, че злото съществува под много форми и че ролята на състрадателния Бог е да ни даде сили да се борим с него и да се учим от това. Лемурите са напълно аморални. Те се наслаждават на властта, богатството и господството. Това сякаш са техните богове. А ние, църквата, сме техният враг. Защо е така, не зная, но със сигурност е факт. Корени се векове назад, може би хилядолетия, до самите начала на църквата. Харесва ми да си мисля, че ние представляваме доброто на света, а те представляват злото. Че ние представляваме светлината, а те — мрака. Естествено противоположни сили.
— Един от труповете в „Свети Каликст“ държеше медальон с кръста хи-ро — каза Елизабета.
Тремблей вдигна вежда, от което лицето му стана още по-продълговато.
— Наистина ли? Църквата е била млада тогава. Много млада. Значи битката наистина е много древна. Те обичат да ни избиват, да накърняват интересите ни, да насъскват останалите против нас. През вековете при всеки антикатолически поврат в историята можем да заподозрем лапите на лемурите.
— Лапите ли? Ами опашките им?
— А, опашките. Те са фенотип.