— Така ли? Защо?
— Защото Марко според теб беше идеалният мъж. Никога нямаше да има друг толкова добър.
Тя вдигна ръце към небето.
— И заради това вместо на него се врекох на Христос. Това ли ще кажеш? Не мислиш ли, че е ужасно опростенческо!
— Аз не съм много сложен тип — каза той.
— Ти си ми брат, Дзадзо, но си идиот.
Бяха на площад „Санта Мария“ в Трастевере. Дзадзо сви рамене, посочи църквата и каза:
— Ще те чакам в кафенето.
— Няма нужда.
— Щом не мога да охранявам новия папа, ще пазя теб.
Един микробус мерцедес „Вито“ бавно подаде нос на пиацата от уличката, по която бяха минали. Тук беше пешеходна зона. Преди Дзадзо да успее да направи на шофьора знак, че е в нарушение, микробусът даде назад и изчезна. След малко мъж с червеникава брада се върна на площада и седна на ръба на фонтана, за да изпуши една цигара. Беше на средата между църквата и кафенето и сякаш се стараеше да не изпуска от поглед нито Елизабета, нито Дзадзо.
— Какво правиш тук — попита баща му, докато оставяше куфарчето си в дневната.
— Ами заразно е — отвърна Дзадзо и повтори цялата история, докато Карло си сипваше един аперитив, а после — още един.
— Първо загази Елизабета, а сега ти. После какво? Микаела ли? Лошите неща винаги стават по три.
— Това суеверие ли е, или нумерология, татко? — попита Елизабета.
— Нито едното, нито другото. Това е факт. Какво ще има за вечеря?
— Ще сготвя нещо.
— Нека да е простичко — каза Карло. — Ще излизам.
— Среща ли имаш? — попита Дзадзо.
— Много смешно. Ха-ха. Парти по случай пенсионирането на Бернадини. Той е по-млад от мен. „И ето, що е начертано“... — Карло отвори куфарчето си и изруга.
— Какво има? — попита Елизабета.
— Мислех да поработя един час над твоята загадка, но забравих проклетата книга в кабинета си. Дай ми старата.
— Не! — възрази тя. — Чу колко е ценна. Ще вземеш да си разлееш питието отгоре ѝ. Имам една с меки корици в моята стая. Ако искаш, даже може да пишеш по нея.
Елизабета сготви паста с пекорино и наряза една зелена салата. През това време Дзадзо изпи две от бирите на баща им.
— Микаела ще дойде след вечеря — каза му тя.
— Ще изчезна навреме.
— Няма нужда да я чакаш, ако не искаш да я виждаш.
— Знам. Обаче съм гладен.
— Ами повикай татко. Кажи му, че е готово.
Дзадзо почука на вратата на стаята на баща си и когато той не отговори, потропа по-силно и го повика.
Последва сумтене:
— Какво?
— Вечерята е готова.
През вратата се чу:
— Чакай малко. Зает съм.
Дзадзо се върна в кухнята и опита пастата.
— Каза да почакаме, зает бил.
Чакаха десет минути и Елизабета опита пак. Карло я изпъди; обеща, че ще е готов след минутка.
След още десет минути вратата му се отвори рязко. Той бавно пристъпи в кухнята, навъсен, стиснал книгата и бележника си.
— Какво ти е, татко? — попита Елизабета.
Изведнъж намръщеното лице на Карло разцъфна в широка усмивка, като на дете, което ти прави номер.
— Разбих го! Разгадах загадката ти!
23.
Лондон, 1589 г.
Докато вървеше през блъсканицата на Шордич, Марлоу черпеше с пълни шепи свадите и шума на Лондон. Усмихваше се на всеки негодник, проститутка, лъжлив търговец и мръсен гамен, в когото се отъркаше. „Роден съм да живея на такова място“, мислеше си.
Днес беше ден на голямо очакване и дори смрадта на откритите канавки не можеше да развали удоволствието му: съвсем скоро щеше да види премиерата на новата си пиеса „Доктор Фауст“.
Беше облякъл най-хубавите си дрехи, същите, с които преди четири години, с натъпкани с пари от Уолсингам джобове, беше позирал за портрет. В нечуван пристъп на дързост, който направо бе смаял колегите му, беше поръчал портрета и го беше подарил на декана на „Бенет“ по случай напускането си на колежа през 1587 г. Озадачен от този дар, Норгейт не беше имал избор и го беше закачил в облицованата си с дървена ламперия галерия редом с група къде-къде по-изтъкнати учени и бивши възпитаници.
На картината Марлоу беше заел наперена поза със скръстени на гърдите ръце, нацупени непокорно устни, развята коса и засукан мустак. Жакетът му беше тясно скроен, черен, с червена кадифена подплата, обточен със златни копчета на предницата и по ръкавите. Ленената му риза беше отворена на врата и с висяща дантелена яка, много по-екстравагантна от обичайните колосани накъдрени яки, които красяха достойните фигури на стената на Норгейт. Дрехите, които доста беше поносил и в Англия, и на Континента, вече се бяха поизтъркали, но все още изглеждаха добре и му бяха по мярка. И все пак, ако пиесата имаше успех, той вече планираше да посети шивача на Уолсингам за нови.