Лондон, този гъстонаселен град със сто хиляди души, сега беше хранилката на Марлоу. Той вече много пъти бе отварял твърдата му мидена черупка и беше изскубвал от вътрешността му едно съкровище след друго. Не се съмняваше, че „Фауст“ ще е най-блестящата перла досега.
Беше привлечен от Лондон като вещица от казан. Нощем посещаваше бурния Нагс Хед в Чийпсайд, мрачните бордеи на Северен Фолгейт, където можеше да се опита да скрие истината за анатомията си под несвалените си панталони, и трескавите салони в Уайтхол, където — със Сесил, Уолсингам и тези от своя вид — нямаше нужда да се крие. А денем, когато главата му се избистреше от гуляите, сядаше в стаята си и пишеше, докато не го заболи ръката.
Беше намерил театралния си дом при Адмиралтейците, трупа актьори под патронажа на Чарлс Хауард, лорд-адмирала на Елизабет. Адмиралът беше привлякъл в трупата си най-добрия актьор в Англия, Едуард Алин, и когато Алин, внушителен мъж с баритон като фин меден рог, за първи път прочете „Тамерлан Велики“, това беше началото на усилено артистично партньорство. Алин не можеше да повярва, че шедьовър като „Тамерлан“ е написан от двайсет и две годишен хлапак. Публиката също не можеше и пиесата за простия овчар, който се издигнал до кръвожадния богохулен владетел на Персия, се превърна в търговска сензация и всички в Лондон говореха за нея.
Театърът беше първата построена специално за целта сграда в Лондон и Марлоу все още изпитваше тръпка на вълнение, когато влизаше вътре. Беше голям дървен многоъгълник, отчасти построен от ръката на самия Бърбидж, понеже той беше майстор дърводелец по занаят. Имаше три галерии, които ограждаха павирания двор и гледаха към издигнатата сцена. Срещу едно пени няколкостотин души можеха да се блъскат прави на паважа. За още едно пени още няколкостотин можеха да се качат в галериите, а за още едно можеха да си наемат място за сядане. В галериите имаше и отделения за лордовете и частни ложи за богаташите.
Пред театъра Марлоу трябваше да си пробие път, неразпознат, през буйна вмирисана тълпа патрони, проститутки, сводници и джебчии. Стигна до въртележката и изтупа жакета си, да не би нещо неприятно да се е полепило по него.
— Кит! Насам! — Томас Кид му махаше от другата страна.
— Том!
Портиерите го пуснаха да мине и Том скъси дистанцията с няколко широки крачки. Беше много по-висок и толкова рус, колкото Марлоу беше мургав.
— Реших, че ще закъснееш за собствената си премиера.
Марлоу се ухили.
— Не им трябвам вече. В края на краищата думите са написани отдавна.
Кид го прегърна през раменете.
— Такава е съдбата ни, приятелю. Но без нашия скромен принос актьорите нямаше да имат какво друго да правят освен да пърдят и да пелтечат.
Марлоу се бе запознал с Кид малко след като беше завършил Кеймбридж. Кид беше чест гост в „Русалката“, един от младите лъвове в театъра. Неговата „Испанска трагедия“ беше сред най-успешните продукции в последно време. Беше шест години по-голям от Марлоу, също като него от доста скромен произход, и беше в още по-неблагоприятно положение, тъй като никога не беше учил в университет. Триумфираше единствено на базата на творческия си талант и обаятелния си характер. Марлоу веднага го хареса и беше взаимно, но все пак дълго отблъскваше опитите на Кид да станат любовници.
Накрая, след една особено изпълнена с ейл нощ, се озоваха в едно легло. Марлоу се отдръпна от пламенните целувки на Кид и дрезгаво каза:
— Имам една особеност.
— Наистина ли? Колко интересно. Много голяма, много малка или много крива? — попита Кид и се надигна на лакът.
— Заклеваш ли се да не казваш на никого?
— Заклевам се — мелодраматично отвърна Кид.
Марлоу стана от леглото, изправи се, обърна се с гръб и си свали панталоните.
Кид изписка от възхита.
— Винаги съм знаел, че си дявол! Чудесно! Може ли да я пипна?
— Може — каза Марлоу. — Може и по-грубичко.
Кид очаровано погали опашката.
— Това особеност на семейството ти ли е?
— Не — излъга Марлоу. — Аз съм единствен. Тя може би е единствената на света.
— Тогава това ще е нашата специална тайна — каза Кид. — Хайде, скачай в леглото!...