Елизабета не ѝ обърна внимание.
— Ще се обадя на Дзадзо.
— Дзадзо е отстранен. Какво може да направи? — сопна се Микаела.
— Все ще измисли нещо.
Откъм коридора се чу леко потропване.
— Добре — каза Микаела. — Поне някой, който е с ума си. Артуро е.
И отиде да отвори.
На прага стоеше мъж с червеникава брада и пистолет в ръка. Зад него имаше още двама мъже, и двамата съвсем обикновени — и съвсем сериозни.
25.
Микаела изписка, но мъжете нахлуха вътре, затвориха вратата и я бутнаха на земята. Елизабета скочи уплашено, хукна към антрето и видя един брадат мъж да стои над сестра ѝ, насочил пистолет към нея: опитваше се да я накара да мълчи, вдигнал пръст пред устните си. Други двама, гладко избръснати, насочиха пистолетите си право към Елизабета. Тя замръзна. Мъжът с брадата каза нещо на някакъв непознат език и после — след като тя не отговори — мина на английски:
— Кажи ѝ да мълчи или ще я убия.
Тонът му беше хладен и делови, очите — безизразни.
„Той е един от тях“ — помисли си Елизабета.
— Моля те, Микаела, кротувай — каза тя. — Ще се оправим. Моля ви, пуснете сестра ми да се изправи.
— Ще мълчиш ли? — попита мъжът Микаела.
Тя кимна и Елизабета ѝ помогна да стане.
От кухнята се чу тих шум.
Един от мъжете изтича натам и след секунди изведе отец Тремблей с опрян в гърба пистолет. Свещеникът едва дишаше.
— Какво искате? — попита Елизабета.
— Вътре, всички — каза брадатият и посочи дневната с дулото на пистолета си. — Има ли още хора тук?
— Не.
Брадатият нареди на единия от двамата обръснати да претърси апартамента и подкара сестрите и отец Тремблей към дивана в дневната. Мъжът, който остана с него, носеше голям брезентов чувал с цип.
Устните на Микаела трепереха. Гневни сълзи се стичаха по страните ѝ и спиралата ѝ се разтече.
— Те ли са? — прошепна тя на Елизабета.
— Сигурна съм.
Очите на Елизабета бяха сухи. Тя докосна разпятието на гърдите си. Отчаяно се опитваше да измисли начин да спаси Микаела и бе изпълнена с ужас, че баща ѝ или Артуро може всеки момент да дойдат.
Другият мъж се върна от претърсването и направи знак, че всичко е чисто.
Брадатият извади мобилен телефон, набра някакъв номер и заговори бързо. Когато свърши, даде някакви заповеди на подчинените си.
Мъжът с чувала го остави на килима, дръпна ципа и извади отвътре още два сгънати чувала.
— Всички идвате с нас — каза брадатият.
— Къде? — попита Елизабета.
— Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.
Другият мъж извади шишенце и марля.
Микаела подуши и викна:
— Това е етер! Няма да ги оставя да ме упоят!
— Господи — изстена Тремблей. — Моля ви, вземете само мен. Пуснете жените.
Брадатият се обърна към Елизабета и каза небрежно:
— Искат тебе, но казаха, добре де, вземете и тях. Ако се съпротивляват, на никой няма да му пука — ще ги оставим тук с куршуми в главите.
— Чуй ме, Микаела — сериозно каза Елизабета. — Остави ги да го направят. Недей да се бориш. Бог ще те пази. — После добави. — Аз ще те пазя.
Това беше най-тежкият момент в живота ѝ — да гледа дивите очи на сестра си, докато непознатият притискаше смрадливата марля към устата и носа ѝ, да гледа как Микаела се мята и рита. Но нещо държеше ума на Елизабета ясен и работещ и докато мъжете се бяха съсредоточили върху работата си, тя грабна нещо от масичката до дивана и го скри в един вътрешен джоб на расото си.
Микаела се свлече и мъжът свали марлята от лицето ѝ.
Отец Тремблей започна да се моли. Изглеждаше много млад и много уплашен. Притиснаха квадратната марля към лицето му.
Когато тялото му се отпусна, Елизабета надуши етера и също започна да се моли. Платът се приближаваше към носа ѝ и тя се задави от парещата воня.
Опита се да не се бори, но тялото ѝ не се предаваше без битка. Битката обаче бе кратка и скоро свърши.
Дзадзо се опитваше да изпълни обещанието си да се натряска до козирката. Но изоставаше — беше изпил само една-две бири. Трябваше да е на пост. Това беше вечерта преди конклава и той знаеше, че хората му си скъсват задниците и че Лоренцо тича като луд, за да удържи колелетата на претоварената каруца.
Да направи главата някак си не му изглеждаше правилно.
Телевизорът беше включен — даваха някаква тъпа викторина, която той изобщо не гледаше. Просто фонов шум.
Мобилният му телефон иззвъня.
— Къде си? — Беше баща му. И явно беше разтревожен.
— Вкъщи. Какво има?
— Да са ти се обаждали Елизабета или Микаела?