— Не, защо?
— Артуро е дошъл минути преди мен. Вратата на апартамента била отключена. Тях ги няма.
Дзадзо вече беше скочил и навличаше якето си.
— Идвам веднага.
Не ѝ достигаше въздух. Устата ѝ не беше запушена, но самата тя беше сякаш овързана и не можеше да помръдне. Коленете ѝ бяха неудобно сгънати към гърдите. После осъзна, че китките ѝ са вързани пред нея. Вдигна ръце, за да види какво ѝ пречи да се движи, и усети грубите найлонови въжета. Посегна към главата си и напипа покривалото си. Пречеше ѝ да диша.
И освен това я караха нанякъде в автомобил — разбра го по друсането.
Прошепна:
— Микаела! — И когато не последва отговор, викна по-силно.
Чу тих и сънен глас.
— Елизабета?
— Микаела, добре ли си?
Гласът на Микаела долетя по-силен.
— Какво стана? Къде сме?
Страхът на Елизабета поотслабна — сестра ѝ беше тук и беше жива.
— Мисля, че съм в чувал.
— И аз. Не мога да помръдна.
— Според мен сме в кола или камион. — После се сети за нещо. — Отец Тремблей? — провикна се. — Отче, чувате ли ме?
Отговор нямаше.
— Може да не са го взели — каза Микаела. — Къде ни карат?
— Нямам представа.
— Кои са те?
Елизабета знаеше отговора, но се боеше да го изрече от страх да не уплаши до смърт сестра си, а и себе си. Но не можа да се сдържи:
— Лемурите.
Дзадзо едва не си изпусна нервите, когато инспектор Леоне каза:
— Успокой се, Челестино. Пил си. Надушвам ти дъха.
— Изпих две бири. Какво общо има това с изчезването на сестрите ми?
Леоне не се отказа.
— Конклавът започва утре, а ти пиеш бира? Вие нямате ли си работа бе?
Дзадзо се сопна:
— В отпуска съм.
Леоне се ухили злобно.
— Така ли? Защо ли не съм изненадан?
Дзадзо знаеше, че ако му фрасне един, ще го закопчаят и вниманието на полицията ще се насочи към него, а не към сестрите му. Баща му явно усети опасността и сложи ръка на рамото му, така че Дзадзо каза бавно и внимателно:
— Да говорим за сестрите ми, а не за мен, инспекторе, какво ще кажете?
— Добре. Да поговорим за тях. Викате мен и хората ми тук и какво намираме? — Леоне махна към дневната. — Нищо! Няма следи от взлом, няма следи от обир, няма следи от борба и насилие. Според мен двете дами просто са излезли и са забравили да заключат вратата. И още е рано — десет и петнайсет е. Вечерта тепърва започва!
— Говорим за монахиня, за бога! — извика Дзадзо. — Тя не излиза вечер!
— Чух, че и тя била в отпуска.
Карло се намеси:
— Инспекторе, моля ви. След нападението срещу нея тя е много предпазлива. Освен за месата почти на излиза. Двете с Микаела никога не биха излезли, без да ни кажат или да ни оставят бележка. А и защо Микаела не си вдига телефона?
Леоне повдигна вежди.
— Вижте, сега не можем да направим нищо. На сутринта, ако не са се прибрали, ми се обадете и ще ги обявим за издирване.
Излезе с хората си и бащата и синът останаха сами.
Дзадзо уморено разтърка очи.
— Пак ще звънна на Артуро, за да проверя дали не са в болницата или в апартамента на Микаела.
Карло разсеяно оглеждаше стаята. После изтупа пепелта от лулата си в един пепелник и докато я пълнеше наново, попита:
— А после какво?
— После ще се обадиш в спешните отделения на всички болници в Рим, а аз ще почукам на вратите на всички апартаменти в сградата, за да видя дали някой съсед не е чул или видял нещо.
— А после?
Дзадзо го каза така, сякаш очакваше да не намерят нищо:
— После ще чакаме и ще се молим.
За известно време Елизабета, слава богу, заспа. Събуди се рязко, усетила, че вече не се движат. Въздухът в чувала беше толкова малко, че ѝ се стори, че пак ще изгуби съзнание. Чу гласове, които говореха на чужд език, и звук от отключване на врата. После отново потеглиха, но този път друсаше по-силно — тя се хлъзгаше и подскачаше.
— Микаела?
Нямаше отговор.
— Микаела!
Елизабета се подруса една-две минути, измъчена и от недостига на въздух, и от това, че сестра ѝ не отговаря. После друсането спря и някой дръпна ципа на чувала. Най-после! Тя инстинктивно затвори очи пред ярката светлина и жадно загълта въздух.
Когато отвори очи, първото, което видя, беше проклетият червенобрад. Чу изщракване на автоматичен нож и пред очите ѝ блесна острие. Тя отново стисна очи и започна да се моли в очакване на мъчителното усещане, което вече бе изпитвала — желязо, пронизващо плътта ѝ.
Чу се звук от разрязване, бърз и чист, и ръцете ѝ бяха свободни.
Червенобрадият беше срязал въжето, с което бе вързана.