Елизабета отвори очи и неуверено се изправи. Стоеше нестабилно в свлеклия се черен войнишки чувал насред някакво помещение без прозорци. Покрай стените имаше някакви големи дървени сандъци. Но тя се интересуваше повече от двата неразкопчани чувала, които лежаха до нея.
— Пуснете ги! — настоя Елизабета.
Друг от похитителите откопча ципа на единия чувал. Микаела беше свита в зародишна поза, не помръдваше. Елизабета се втурна към нея, коленичи и я докосна по бузата. Слава богу, топла беше.
Вдигна очи към брадатия.
— Моля ви, освободете я.
Галеше косата на сестра си, докато мъжът изпълняваше молбата ѝ и сряза въжетата. Микаела дишаше бавно, твърде бавно, но после изведнъж отвори уста и започна да се задъхва. Очите ѝ трепнаха, отвориха се и примижаха. Тя промълви едва-едва:
— Елизабета.
— Тук съм, миличка.
— Живи ли сме?
— Слава на Бога, живи сме. — Обърна се към похитителите им. — Пуснете свещеника!
Те дръпнаха ципа на чувала на отец Тремблей.
Длъгнестото му тяло беше сгънато, той не помръдваше, дебелите му очила висяха на едното му ухо. Елизабета се наведе и го докосна по лицето. Беше хладно като камък.
— Микаела, ела! Той е зле!
Под безстрастните погледи на мъжете Микаела допълзя до чувала на Тремблей и докосна сънната му артерия. Сложи ухо на гърдите му.
— Съжалявам, Елизабета. Починал е. От етера. Пациентите с Марфан имат слаби сърца. Не го е понесъл.
Елизабета се изправи и насочи пръст към брадатия.
— Мръсници! Вие го убихте! — изкрещя с гняв, на какъвто не подозираше, че е способна.
Мъжът вдигна рамене и просто каза на подчинените си да отнесат тялото.
— Тук има легла — каза после и им посочи три легла до каменната стена. Бяха неоправени, но имаше сгънати чаршафи и одеяла и възглавници. — Зад зелената врата ето там има тоалетна. Ще ви донесем храна. Няма как да избягате, така че не се опитвайте. И не викайте, защото няма кой да ви чуе. Ясно? Довиждане.
— Какво ще правите с нас? Какво искате? — попита Микаела.
Брадатият спря до дебелата дървена врата.
— Аз ли? Аз нищо не искам. Свърших си работата и сега се прибирам да се наспя.
И си тръгна. Помощниците му извлякоха тялото на отец Тремблей след него.
Резето изтрака. Елизабета помогна на Микаела да стигне до едното легло и да седне. На масата до леглата имаше шишета с вода. Елизабета отвори едно, подуши го, отпи и го подаде на сестра си.
— Пий. Мисля, че ѝ няма нищо.
Микаела изпи половината шише на един дъх. Чак тогава Елизабета се отпусна и се разплака. Микаела също заплака. Прегърнаха се.
— Бедният човек — хълцаше Елизабета. — Бедничкият човечец. Не заслужаваше да умре така. Без последно причастие. Без нищо. Трябва да се помоля за него.
— Добре — каза Микаела и избърса сълзите си. — Аз пък трябва да пишкам. — И с несигурни стъпки тръгна към зелената врата.
Елизабета се помоли за душата на младия свещеник, после реши, че Господ би искал да се съсредоточи върху това как да спаси себе си и Микаела. Стана и започна да оглежда помещението.
Залостената врата не помръдваше. Стените бяха от светъл варовик, таванът беше висок и извит. Стара изба, реши тя, може би средновековна. Сандъците подсказваха, че е някакъв склад. Металните легла изглеждаха съвсем не на място тук.
Микаела се върна и Елизабета попита:
— Как е сервизното помещение?
— Има казанче.
— А прозорци?
— Не, разбира се. — Микаела също се опита да бутне вратата. — Мисля, че здраво сме загазили.
— Колко е часът?
Микаела си погледна часовника.
— Седем. Сутринта, предполагам. Но може да сме пропуснали и цял ден.
— Съмнявам се — каза Елизабета. — На какъв език говорят според теб?
— Прилича на някакъв славянски.
— Ако сме пътували цяла нощ, може да сме в Германия, Австрия, Швейцария или Словения.
— Мозъкът ти работи по-добре от моя — каза Микаела. — Може би си вдишала по-малко етер.
— Може би.
Елизабета също отиде в тоалетната. Беше с размерите на килер, имаше само тоалетна и мивка, прозорци — не. Стените бяха от същия жълтеникав камък.
Когато излезе, започна да си застила леглото.
— Добре се адаптираш към пленничеството — подметна Микаела.
— Трябва да си починем. Бог знае какво ни чака.
Микаела неохотно започна да постила чаршафите върху тънкия дюшек и да ги оправя. После изведнъж попита:
— Защо не ни убиха?
— Не знам. — Елизабета пак огледа стаята. — Може би искат нещо от мен.
Микаела опъна одеялото си и го заглади. Удари с юмрук буцестата възглавница.