— Леглата са отвратителни. — Седна, изрита обувките си и разтри глезените си.
— Ако даде Господ, няма да останем дълго тук. — Елизабета отиде до натрупаните до една от стените сандъци. Почука един и глухият звук ѝ показа, че е пълен.
Елизабета повдигна расото си и започна да се катери.
— Какво правиш? — попита Микаела. — Ще се пребиеш!
— Няма. Искам да видя какво има вътре. Най-лесно ще е да отворя горния.
— Защо?
— Просто от любопитство. И защото капакът му не е затиснат от друг сандък.
— Нали каза, че трябва да си починем?
— Ще почиваме после.
Елизабета се покатери и стъпи на един сандък на около два метра от пода.
Опа!
Сандъкът помръдна няколко сантиметра. Не беше сложен както трябва.
— Слизай! — викна Микаела.
— Спокойно. Ще внимавам.
Елизабета нямаше как да отвори сандъка, върху който стоеше, така че опита най-близкия до стената. Коленичи и разгледа капака. Изглеждаше тежък и прилягаше плътно, но не беше закован. Тя вдигна единия край.
Какво щеше да намери? Оръжия? Наркотици?
Едва ли.
Дръпна рязко нагоре.
— Какво има вътре? — попита Микаела.
Светлината беше недостатъчна, но Елизабета видя какво има.
И това, което видя, всъщност не я изненада.
Сандъкът беше пълен с червеникава пръст и човешки кости.
Имаше два цели скелета, може би три. Този най-отгоре имаше ясно различима опашка, дълга колкото ръката ѝ до китката. А лицето — тя позна гневното изражение. Видя и златния медальон на гръдния кош, защото светлината се отрази в него. Беше гравиран със зодиакални знаци, съвсем същата последователност като на фреската и в магическия кръг на Фауст.
„Кой си ти?“ — помисли си Елизабета, вгледана в гневното лице.
Задържа капака с една ръка, а с другата — без да обръща внимание на златния диск — бръкна за по-малкия сребърен предмет сред костите на пръстите. Извади го. Красив малък медальон хи-ро.
— Кажи де! — провикна се Микаела. — Какво намери?
— Те са — отвърна Елизабета. — Скелетите от „Свети Каликст“.
26.
Рим, 68 г.
На трийсет, надебелял и оплешивяващ, Нерон вече изобщо не приличаше на вездесъщия си образ на статуи и монети. Годините след пожара бяха взели своето.
През деня, когато беше трезвен, той старателно се трудеше над всяка подробност в строежа на своя Златен дом. Домус Ауреа не беше толкова дворец, колкото послание. Огромната площ от изгорения Рим сега беше негова и той можеше да оформи земята според предпочитанията си в златния си образ. Когато дворецът бъдеше завършен, смаяният посетител щеше да види гледка, изпълнена с дървета, пасища, екзотични животни и величествени сгради около синьо езеро насред оградена от хълмове долина.
Главният жилищен комплекс замайваше окото с триста и шестдесет метровата си южна фасада, построена така, че позлатената ѝ повърхност да улавя и отразява слънцето. Вестибюлът беше достатъчно висок да побере колосалното изображение на Нерон, най-голямата статуя в Рим. Имаше столови с резбовани тавани от слонова кост и с капаци, които робите можеха да отварят и да засипват гостите с листчета от цветя. Имаше тръбички, през които гостите се пръскаха с парфюми. Главната банкетна зала беше кръгла и разположена на въртяща се платформа, която робите бавно движеха ден и нощ, имитирайки движението на Земята в небето. Топлите бани се снабдяваха с морска и сярна вода.
Строежът много облагодетелства група лемурски корпорации, но пък изпразни хазната на империята. Нерон обаче се чувстваше в правото си. Когато дворецът бъдеше завършен и осветен, той щеше да каже, че най-сетне може да живее като човешко същество.
Докато той влизаше от една разкошна стая в друга и от една поквара в друга, империята стенеше под прахосническото му управление. Римският държавник Гай Калпурний Пизон се бе опитал да го свали една година след пожара, но Нерон надуши заговора и изби и заговорниците, и всичките им кръвни роднини. Следващата година избухна въстание в Юдея и на Нерон му се наложи да умолява уважавания си пълководец Веспасиан да се върне от пенсия.
Надхвърлените разходи за Домус Ауреа и други строителни проекти в Рим, както и огромните разходи за поддържането на реда в обширната империя, караха Нерон да изстисква все повече данъци от провинциите.
— Намерете ми още пари! — крещеше Нерон на Тигелин и той се подчиняваше — и прибираше свой личен дял от всяко парично постъпление. Беше свикнал с все по-големите изисквания на Нерон. Повече пари, повече храна, повече вино, повече зрелища, повече оргии, повече кръв — особено християнска кръв.