Нерон успя да се изправи. Секретарят му Епафродит изтича при него, за да го задържи да не падне.
— И какво да правим? — попита завалено императорът.
Тигелин се замисли за миг, а после изрецитира един стих от Енеидата, хаплив и саркастичен: „Така ли е ужасно да умреш?“
Нерон запръска слюнки, придворните му се разбягаха и залата се опразни. Императорът успя да се овладее достатъчно, за да изръмжи заповеди на неколцината останали. Искаше да му приготвят флота в Остия, с която да отиде в Александрия. Щял да напусне Златния си дом още тази нощ. Дворецът бил твърде голям, за да се защитават всички входове, и в него се чувствал уязвим. Оградените със стена градини на Сервилий отвъд Тибър били по-сигурни. Нерон обещаваше злато на всички преториански и германски кохорти, които тръгнат с него, но повечето дезертираха веднага.
— Къде е Спор? — крещеше Нерон на Епафродит. — Доведете ми го!
Епафродит намери младежа в кухните: говореше с някакъв мъж на задния вход до градината с подправките. Мъжът изчезна в нощта.
— Кой беше този? — попита Епафродит.
— Приятел — нацупи се Спор.
— Ти имаш само един, когото трябва да обслужваш, нещастнико — каза Епафродит. — И той разполага с тебе.
Докато Нерон и малкият му антураж преминаваха Тибър, повечето сенатори се запътиха към преторианските казарми, обявиха Нерон за враг на държавата и положиха клетва за вярност на Галба. Германските кохорти на Нерон получиха заповед да спрат настъплението.
Минаваше полунощ, когато Нерон и Спор най-сетне си легнаха в покоите на императора в градините на Сервилий.
Нерон ненадейно седна в леглото.
— Не можеш ли да заспиш? — уморено попита Спор.
— Нещо не е наред — заяви Нерон, скочи от леглото и извика Епафродит, който потвърди опасенията му: телохранителите се бяха изпарили.
Нерон истерично започна да търчи от вилата до брега на реката и обратно и когато изглеждаше, че всеки момент ще се хвърли в тъмните води, един от малкото му останали приятели, либертинът Фаон, предложи да избягат в неговата вила на няколко километра на север. Намериха коне и Епафродит наметна Нерон със старо наметало, тъй като пътят им минаваше току до казармата на преторианците. Последният му антураж беше малък — Фаон, Епафродит и Спор.
Унищожително последно пътуване за един император. Докато пътуваха по оживения път, Нерон държеше пред лицето си кърпичка, за да скрие кой е. Когато подминаха някакъв земевладелец на муле, конят на Нерон се подплаши и императорът трябваше да използва и двете си ръце, за да го удържи. И понеже свали кърпичката, земевладелецът — бивш войник — го позна и извика: „Аве, цезаре! Как можаха да те обявят за враг на държавата?“
Нерон не каза нищо.
Стигнаха вилата на Фаон и Нерон се строполи на една лежанка и попита:
— Какво правят с враговете на държавата?
— Наказанието е древно — каза печално Фаон, докато наливаше вино.
— И какво е? — изплака Нерон.
— Унизителна участ, цезаре — обясни му Епафродит. — Палачите събличат осъдения до голо, затискат главата му на земята с дървена вила и го бият с тояги до смърт.
Нерон заскимтя.
Чу се тропот на коне.
Нерон се паникьоса, грабна един кинжал и го опря в гърлото си, но той се изплъзна от омекналата му ръка и падна на пода.
— Никой ли няма да ми помогне? — извика умолително императорът.
Епафродит вдигна кинжала и го опря до гърлото на Нерон, върхът му леко се вряза в нежната розова плът.
— Погрижи се тялото ми да бъде изгорено — изскимтя Нерон. — Не искам никой да види какво към.
— Да, цезаре — отговори Епафродит.
Нерон вдигна очи към фреската на тавана. Изобразяваше седнала жена, която свиреше на лира.
— Ах, какъв артист умира! — прошепна той.
— Не мога да го направя — каза Епафродит, ръката му трепереше.
Спор се въртеше зад него. Момчето, което беше задържано насила, кастрирано и малтретирано с години, взе кинжала.
— Аз мога — каза, заби острието и преряза гърлото на Нерон.
И когато Епафродит вцепенено коленичи до тялото на господаря си, Спор се обърна и излезе. Опипваше медальона в джоба си — беше му го дал мъжът в градината с подправките.
Символ хи-ро, хубав, изработен от злато.
— Вече съм християнин — каза високо Спор. — И отървах Рим от това чудовище.
Лондон, 1593 г.
Беше необичайно топъл май и хан „Русалката“ изнемогваше от горещина. Миришеше на застояла и прясна бира, на стара и нова пикня и на противни потни изпарения.
Марлоу беше капнал от умора и страшно раздразнен, че не се напива толкова бързо, колкото му се искаше.