Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам
Глава първа
I
Хари Винс влезе в приемната и рязко затвори вратата зад себе си, заглушавайки по този начин шумотевицата от съседното помещение.
— Каква врява! Човек би помислил, че е в зоологическата градина и при това в клетката на дивите зверове! — отбеляза той, пощипвайки носа си.
Пресичайки канцеларията, той се насочи към Лоиз Маршъл, която седеше пред таблото с телефоните. Хари държеше в ръка бутилка шампанско и две чаши, които постави на една от масите и избърса челото си с носна кърпа:
— Не знаете какво пропускате, като стоите тук. Въздухът оттатък може с нож да се реже. Господин Инглиш държи и вие да пийнете от шампанското. И аз ви донесох.
Лоиз се усмихна. Тя беше красиво момиче със сдържана елегантност, с лек грим, около двадесет и шест годишна, брюнетка, с красиви плътни вежди, кафяви очи и уверен поглед.
— Знаете ли, не държа особено на шампанското. Нима вие го харесвате?
— Само когато ме черпят — отговори Винс, докато ловко отстраняваше телчето на запушалката и отлепяше тапата от гърлото. — Освен това трябва да се отпразнува нашата победа. Не всеки ден се случва да се спечели шампионатът в полутежка категория.
Тапата изскочи с едно звучно „плоп“ и Винс чевръсто отля пяната в една от чашите.
— И за щастие — отвърна Лоиз. — Мислите ли, че онези оттатък ще продължат още дълго?
— Докато има пиене. А уискито скоро няма да свърши. Да пием за Джой Рътлин, новия шампион. Да продължава да ги размазва, както го направи тази вечер!
— Да пием за господин Инглиш — отвърна спокойно Лоиз, вдигайки чашата си.
Винс се усмихна:
— Съгласен. Нека да е за господин Инглиш.
Двамата отпиха и Винс направи гримаса:
— Май наистина имате право. И аз бих предпочел едно добро уиски. Всъщност защо не оставихте Трикси на телефоните? В крайна сметка това й е работата.
Лоиз повдигна красивите си рамене:
— Давате ли си сметка с какви типове щеше да си има работа? Те много добре знаят, че на мен не могат да посегнат, но Трикси…
— Трикси би била очарована. Тя няма нищо против някой по-дързък интимен жест. Възприема го като заслужена оценка за собствения си сексапил. А и всички тези снажни грубияни са всъщност безобидни. Трикси би се защитила по най-добрия начин.
— Възможно е, но тя е все още хлапе. Не е необходимо на нейните години да се мотае по канцелариите след полунощ.
— Сега пък говорите като баба ми — засече я Винс с усмивка. — Когато трябва да се работи извънредно, оставате винаги вие.
— Това не ме притеснява.
— А дали не притеснява приятелчето ви?
— Я не говорете глупости — отвърна Лоиз и погледът й изведнъж стана леден.
Винс побърза да смени темата:
— Вие сте с господин Инглиш още от началото, нали?
— Да. Имахме съвсем малък офис, една пишеща машина под наем и няколко мебели, които даже не бяха платени. И ето ни сега с тридесет канцеларии и четиридесет служители. Никак не е лошо за пет години, не намирате ли?
— Не може да не му се признае, че се справя блестящо. Успява във всичко, с което се заеме. През тази седмица — боксов шампионат. Предишната седмица — цирк. През следващата — мюзикхол. Питам се какво ли ще е следващото?
Лоиз започна да се смее:
— О, той ще измисли нещо.
Тя разглеждаше Винс; около тридесет и три годишен, среден на ръст с широки рамене, ниско подстриган, с неспокойни очи с тютюнев цвят, с красива уста, решителна челюст и правилен и тънък нос.
— Вие също преуспяхте, Винс.
Той се съгласи:
— Аз не си правя илюзии, дължа всичко на господин Инглиш. Без него и досега щях да съм нещастен дребен счетоводител без бъдеще. Понякога все още не мога да възприема, че съм негов пълномощник. И наистина още не ми е ясно как ми повери този пост.
— Той умее да разпознава способните. След като ви е избрал, не го е направил за красивите ви очи, Хари. Парите, които печелите, не идват даром.
— Разбира се, че не — отвърна Хари, прекарвайки ръка през късо подстриганата си коса. — Работим до никое време.
Той погледна часовника си.
— Единадесет и четвърт. Тази дандания ще продължи поне до два часа.
Той изпразни чашата си и й протегна бутилката шампанско.
— Искате ли още?
— Не, благодаря. Той забавлява ли се?
— Нали го знаете какъв е. Стига му да наблюдава другите как се забавляват. Само от време на време разменя по някоя дума. Човек би казал, че той е гостенинът. Вече цял час Ейби Менделсон го преследва, но не може да го запали.