Леон седна срещу посетителя си. Той вдигна очи, разпозна го и пребледня. Опита се да стане, седна отново и замалко не разля кафето си.
— Не се притеснявайте — каза му Леон. — Няма да Ви безпокоя.
Той се обърна и повика сервитьорката:
— Едно кафе, ако обичате, като не забравяте да сложите и кафе във водата, малка госпожичке.
Момичето сипа кафе и му го поднесе с пълно безразличие.
— Ако не Ви е известно, аз предлагам най-доброто кафе в квартала — отбеляза тя. — Ако не Ви харесва, можете да отидете и другаде.
— Благодаря, ангелче — отвърна Леон с ленива усмивка. — Ако не става за друго, поне ще се изплакна ръцете.
Момичето кимна отегчено с глава и се върна на бара, откъдето го прониза с поглед.
— Никакво чувство за хумор — обърна се Леон към човека срещу него. — Все пак не всички шеги минават. Вие защо търсихте господин Инглиш?
Човекът облиза сухите си устни:
— Вижте какво — каза човекът със смешен опит за агресивност. — Никой не Ви дава право да ме следите. Аз имам лична работа с господин Инглиш и това не засяга нито Вас, нито някой друг.
— Напротив, засяга ме. Сега вече аз ръководя неговата агенция. Него вече го няма.
Човекът го наблюдаваше внимателно.
— Не знаех — промълви той. — Нямам какво повече да Ви кажа.
— Напротив — отговори Леон, като бъркаше кафето си. — Сега аз съм шефът. Хайде казвайте за какво става въпрос.
— Значи отсега нататък Вие ще взимате парите?
— Колко пъти трябва да Ви повтарям, за да разберете? — каза Леон с пресипнал глас.
— А къде е господин Инглиш?
— Отиде на по-добро място. Ще преговаряте ли с мен или ще се ядосам?
— Моля ви, недейте — отговори другият смутено. — Не знаех.
Той извади от джоба си един мазен плик и го бутна към Леон:
— Ето. А сега вече трябва да си тръгвам.
— Не мърдайте от мястото си — изсъска Леон.
След това взе плика и прочете:
„10 долара от Джо Хенеси“
— Вие ли сте Хенеси?
Човекът потвърди.
Леон отвори плика и извади от него две банкноти по пет долара. След това дълго разглежда Хенеси.
— Какви са тези пари? — проговори накрая той.
— Не разбирам. Не са ли колкото трябва?
— Може би. Не знам. Защо ми ги давате?
Лицето на Хенеси се покри с пот.
— Върнете ми парите — каза той, без да повишава глас. — Знаех си, че не сте този, който ми трябва. Върнете ми ги.
Леон побутна парите към него.
— Не се нервирайте. Не ми трябват Вашите пари — отговори той със заговорнически глас. — Искам само да знам защо ми ги давате. Като Ви гледам, не можете да си позволите лукса да загубите десет долара.
— Прав сте — отговори Хенеси с горчивина, като гледаше двете банкноти на масата, но не смееше да ги докосне. — Нищо повече не мога да Ви кажа. Не Ви познавам.
Той се опита да стане.
— Леко — каза той, като му показа картата си. — Ето кой съм, драги мой, и ако ми дадете възможност, мога да Ви помогна.
— Ченге — възкликна Хенеси потиснато, като видя картата. — Не, благодаря. Нищо не можете да направите за мен, господине. Трябва да си тръгвам.
— Никъде няма да ходите — отсече Леон, като се наведе напред. — Инглиш е мъртъв. Самоубил се е преди три дни. Вие вестници не четете ли?
Хенеси се вцепени, ръцете му се свиха и устата му се отвори широко.
— Не Ви вярвам!
— Ваша си работа. Във всеки случай имаше го във всички вестници.
При тези думи Леон се обърна и забеляза купчина вестници на една от масите.
— Може би има нещо в онези там.
Той стана, разлисти вестниците и когато откри това, което го интересуваше, поднесе материала на Хенеси и отново седна.
Хенеси прочете статията, като дишаше учестено. Когато свърши, вестникът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. Потиснатостта за миг изчезна от лицето му.
— Наистина е мъртъв — прошепна той. — Никога не бих го повярвал. Твърде е хубаво, за да бъде вярно.
— Както виждате, мъртъв е. А сега слушайте. Аз разследвам обстоятелствата около смъртта му. Вие можете да ми помогнете. За какво му плащахте тези пари?
Хенеси се поколеба, след това поклати глава:
— Това не Ви интересува, господине — каза той. — Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. А сега трябва наистина да си тръгвам.