— Един момент — проговори Леон с твърд глас. — Нима искате да Ви заведа в полицията? Ще бъдете задържан като свидетел. По-добре е да говорите, и то веднага! Инглиш е бил убит!
Хенеси отново пребледня.
— Но там пише, че се е самоубил.
— Няма значение какво пише. Казвам Ви, че е бил убит. Защо му давахте парите?
— Той ме шантажираше. В продължение на единадесет месеца му давах по десет долара всяка седмица и ако не беше мъртъв, щях да продължа.
— Какво знаеше за Вас?
Хенеси дълго се колеба, преди да отговори:
— Нещо, което съм извършил преди много години. Нещо много лошо. Заплашваше ме, че ще каже на жена ми.
— Останалите хора, които посещаваха Инглиш, също ли бяха жертви на неговия шантаж?
— Предполагам. Никога с никого не съм разговарял, но когато ходех, срещах все едни и същи лица. А и не виждам каква друга работа биха могли да имат с мерзавец като него.
— Познавате ли някои от тях?
— Да, една жена, която живее на нашата улица. Виждал съм я да излиза от офиса на Инглиш.
— Дайте ми името и адреса й.
— Не знам дали ще е правилно. Нямам право да й създавам неприятности.
— Успокойте се. Искам само да проверя Вашата история. Трябва да ми го кажете, Хенеси. Отидохте твърде далеч и вече е късно да спрете.
— Не разбирам! — протестира Хенеси. — Не искам нищо повече да Ви кажа.
— Така ли мислите? — каза спокойно Леон. — Инглиш е бил убит. Вие имате идеален мотив, за да го убиете. Избирайте: ще кажете на мен или ще говорите в полицията.
Хенеси избърса потта от лицето си.
— Казва се Мей Мичел и живее на Източната улица номер 23-А.
— Това вече е друга работа. Инглиш лично ли се свърза с Вас?
— Един мъж дойде в дюкяна ми. Каза, че му е известно какво съм извършил и ако не плащам по десет долара всяка седмица, ще каже на жена ми. Обясни ми, че трябва да нося парите всеки вторник в агенция „Светкавица“ и аз именно така и постъпвах.
— Не беше ли Инглиш?
Хенеси поклати глава:
— Не, но Инглиш прибираше парите. Изглежда, че Инглиш беше шефът, а другият само негов подчинен.
— А как изглеждаше този, другият?
— Висок, със зловещ вид. Имаше страшен белег от лявото ухо до устата, като че ли направен с бръснач. Лявото му око беше кривогледо. Беше голям и як, и от този тип хора, с които не може да се спори.
— Дайте ми адреса си — каза Леон. — Може да се наложи пак да се срещнем.
— Източна улица, номер 27.
— Отлично, драги. Сега вече няма защо да се измъчвате и няма от какво да се страхувате. Инглиш е мъртъв. Приберете се вкъщи и забравете цялата тази история с шантажа. Да не мислим повече за това.
— Значи няма повече да плащам?
Леон го потупа окуражително по ръката.
— Не. Ако онзи пак се появи, кажете му да почака и ме предупредете. Аз ще се заема с него и ще се погрижа да си нямате неприятности. Обещавам Ви.
Хенеси бавно стана. Беше се подмладил с десет години.
— Знаете ли какво означава това за мен? — каза той с трептящ глас. — Колко добре ще ми дойдат тези десет долара? С жена ми даже и на кино не можехме да отидем и трябваше непрекъснато да измислям разни истории, че работите не вървят както трябва.
— Край вече — каза Леон. — Ако имате нужда от мен, винаги ще Ви помогна. Освен това, без разбира се нищо да Ви гарантирам, ще се опитам да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време. Десет долара седмично в продължение на единадесет месеца. Нали така беше?
Хенеси не вярваше на ушите си:
— Да, точно така — промълви той с пресипнал глас.
— Не би трябвало много да разчитате, но ще видя какво може да се направи.
Той стана, отиде до бара и плати двете кафета.
— Не сте си изпили кафето — забеляза момичето, като поемаше подадения му долар.
— Там е работата, че имам язва — отговори Леон, като повдигна шапката си. — След едно такова кафе ще има таралежи да се гонят из стомаха ми. Все пак благодаря за стола. Може да намина и друг път, когато имам желание да си почина.
Той излезе на улицата, следван от Хенеси.
Човекът, седящ близо до масата на Хенеси, свали вестника, който четеше и проследи излизането на Леон, като продължаваше бавно да дъвче дъвка. Той остави вестника, стана и се отправи към бара, за да плати на момичето.
Впечатлена от съвършения му кафяв костюм и копринената кърпичка, подаваща се от ръкава му, тя се усмихна.