Той вдигна очи към нея и усмивката й се стопи. Никога не беше виждала подобни очи с цвят на кехлибар и малки зеници, а бялото биеше почти на синьо. Бяха обаятелни и безизразни, като очи на кукумявка, които накараха момичето да изтръпне.
Той отбеляза реакцията й с нескрит интерес, след това се обърна и се отправи към вратата.
От прага проследи с поглед Леон и Хенеси, които се отдалечаваха заедно. След това прекоси улицата и се качи в паркирания насреща стар и прашен „Пакард“. Запали мотора и зачака.
Леон и Хенеси се спряха за миг в края на улицата. Стиснаха си ръцете и се разделиха.
Човекът с кафявия костюм потегли след Хенеси. Последният се отдалечаваше с лека походка. Бързаше да стигне до дюкяна си.
Жена му беше с болно сърце и той бързаше, за да може тя да си почине. Ускори крачка, като размахваше късите си ръце. В ушите му още звучаха думите на Леон:
Не Ви обещавам нищо, но ще направя всичко възможно, да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време.
Даже и само част от тях да му се възстановяха и тъй като нямаше вече да плаща по десет долара на седмица, можеше да си позволи да наеме продавач, което много би облекчило жена му.
Човекът с кафявия костюм се движеше покрай тротоара с очи впити в Хенеси, като дъвчеше равномерно дъвката си. Караше спокойно и от време на време поглеждаше номерата от двете страни на улицата, като че ли търсеше определен адрес, което би оправдало бавната скорост на движение.
В края на улицата излизаше малка уличка, по която можеше по-бързо да се стигне до Източната улица. От двете страни я засенчваха огромни складове и посред бял ден тя беше доста мрачна. Хората избягваха да минават напряко по нея, но Хенеси винаги я използваше.
Човекът с кафявия костюм много добре знаеше всичко това и леко увеличи скоростта, когато Хенеси се насочи към уличката.
Поемайки по тесния проход, Хенеси чу зад себе си шум от автомобил, обърна се и забеляза Пакарда да се вмъква в уличката.
Оттук никога не минаваха коли. От двете страни между бронята и стените имаше не повече от тридесет сантиметра разстояние. Хенеси разбра, че колата се насочва срещу него. Ужас стегна сърцето му и за миг той остана неподвижен.
Обезумял, той хвърли поглед на всички страни. На около двеста метра пред себе си забеляза портал, който водеше към един двор. Той беше много тесен, за да може през него да мине кола и това беше единственото му спасение.
Хукна с всички сили, като развяваше краищата на овехтялото си синьо сако, а учестено дишане раздираше гърлото му. Той беше твърде стар и недостатъчно бърз, но влагаше всичките си сили.
Човекът с кафявия костюм натисна газта и Пакардът рязко дръпна напред. В продължение на няколко секунди бягащият със залитане човек и бързо движещата се кола като че ли не променяха разстоянието помежду си. Хенеси погледна през рамото си. Виждайки, че колата го наближава безмилостно, той нададе вик на ужас и напрегна последни усилия да достигне до портала. Оставаха му не повече от десетина метра, когато колата го застигна. Металът се вряза в тялото му. Той излетя във въздуха и се приземи на няколко метра от автомобила.
Човекът с кафявия костюм спря на един метър от Хенеси, който обърна очи към Пакарда. Очите му различаваха само двете колела и прашния капак. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му и пареща болка раздираше гърдите му.
Другият погледна в огледалото към края на улицата. Тя беше тиха и пуста. Превключи на задна скорост и отстъпи с десетина метра, след това бавно потегли напред, като се наведе през вратата, за да вижда по-добре.
Виждайки колата отново да се насочва към него, Хенеси нададе вик на ужас. Помъчи се да се отдалечи лазейки, но това не беше по силите му.
Човекът с кафявия костюм завъртя леко волана и се наведе още повече през вратата. Погледът на Хенеси срещна огромните жълти очи, които бяха така безразлични към съдбата му, както и фаровете на автомобила. Предната гума премаза лицето на Хенеси. Човекът с костюма продължи напред. След малко усети задната гума да се повдига и отново да слиза, при което доволно поклати глава.
Ускори леко, достигна края на уличката, излезе на главната улица и се насочи към центъра на града.
IV
С ръце на гърба, с наведено и загрижено чело Ник Инглиш се разхождаше из канцеларията си.
Беше седем часа и шест минути. Всички си бяха заминали, включително Лоиз, и в офиса, освен него беше само Ед Леон.