Ще заровя мъртвеца си сам

С растящо безпокойство той беше изслушал разказа му.

Последният се беше разположил на един фотьойл с ръце на коленете и шапка килната на тила, като последователно изнасяше фактите с глух глас.

— Мисля, че това е всичко — завърши той. — Утре сутринта ще посетя тъй наречената Мичел. Предполагам, че и от нея ще науча нещо. Не знам какво мислиш по въпроса, Ник, но аз дадох надежда на Хенеси, че ще мога да възстановя парите му. Дал е почти петстотин долара.

— Ще ти напиша чек — каза Инглиш и се доближи до работната си маса. — Попитай и тази Мичел колко е платила. Ще й възстановя сумата.

— Това може да ти струва скъпо — отбеляза Леон. — Според Келхъм имало е до тридесет посетители на ден.

— Все още не мога да повярвам! — възкликна Инглиш, сядайки. — Организиран шантаж! Аз бях особено обезпокоен, мислейки си, че измъква пари само от двама-трима души, но тридесет човека на ден! Кой е този тип с белега?

— Не знам, но ако желаеш, мога да разбера. Според Хенеси той е бил подчинен на Леон.

— Това вече не мога да го повярвам. Рой не беше достатъчно способен, за да изгради подобна мрежа. Ако е имало някой, който е бил подчинен, то това е бил именно той.

Леон не отговори. Взе си цигара, запали я внимателно и постави клечката в бронзовия пепелник.

— Ако това се разчуе, Ед, аз изгарям — продължи Инглиш. — Но трябва да намерим хората и да им възстановим загубите. И трябва да свършим с онзи с белега. Вероятно той е убил Рой.

— Поразучих по този въпрос — отговори Леон. — Около часа, когато е умрял Рой, на седмия етаж са се качили трима души. Двама мъже и едно момиче. Келхъм беше сигурен само за момичето, че отива при Инглиш. Другите двама са ходили в осведомителната агенция. Проверих. По-младият е бил куриер. Другият се е интересувал от дейността на агенцията.

Инглиш сбърчи вежди:

— Не особено подходящ момент да се искат подобни сведения, не мислиш ли?

— И аз така си помислих, но шефът на агенцията ми каза, че работят денонощно и хората идват по всяко време. Това не пречи да го проучим този човек. Може наистина да е минал през агенцията и след това е отишъл да убие Рой, а това е идеално алиби.

— Мислиш ли, че убиецът ще се качи с асансьор? — попита Инглиш. — Не ми се вярва нито той, нито момичето да са убили Рой. Убиецът не държи да бъде забелязан. Промъкнал се е някак в сградата и се е качил пеша.

— Възможно е, но ако е достатъчно хитър, ще му е ясно, че повечето хора ще разсъждават като теб. Щом е минал явно покрай Келхъм и е ходил в агенцията, шансовете да го заподозрат са малки.

— Вярно — съгласи се Инглиш. — Опитай се да го откриеш. Знаеш ли как изглежда?

— Да. Двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. Носи кърпичка в маншета на ръкава си и дъвче дъвка. Няма да е много лесно да го открия.

— Така ли мислиш? Още сега ще ти дам името и адреса му. Ако не се лъжа, той се казва Роджър Шерман и живее на Краун Корт.

— Да не ти е приятел?

Инглиш поклати глава:

— Не. Често го срещам, но никога не сме си разменяли и дума. Живеем на един етаж. Описанието, което ми даде, съвпада напълно.

— И с какво се занимава?

— Не знам. Доколкото ми е известно, нищо съществено. Както сам се изразява за себе си, той е дилетант. Интересува се от изобразително изкуство и музика. Можеш да го срещнеш на всички изложби в модерните галерии, а освен това има запазена ложа в Шелдън Хол, където присъствува на всички концерти. Мога и аз да го посетя. Съмнявам се изобщо да е познавал Рой, а още по-малко да го е убил, но може да е срещнал някой на площадката или да е чул изстрел. Точно така, аз ще се заема с него, а ти ще отидеш при тъй наречената Мичел.

Леон поклати глава в знак на съгласие, надигна се бавно и се протегна:

— Добре, време е да изчезвам. Трябва да си намеря някое по-свястно жилище. Направо настръхвам при мисълта за оня хотел, в който съм се настанил. Дали са ми толкова малка стая, че ще трябва да си купя сгъваема четка за зъби.

— А момичето, което е отивало при Рой? Още нищо не си ми разказал за нея.

— Според Келхъм била красива като кинозвезда — отговори Леон и загаси цигарата си. — Носела черно-бяла шапка, черен тайор с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и гривна-талисман.

Инглиш рязко спря и прониза Леон с поглед:

— Гривна-талисман?

— Да. Нали ги знаеш? Златна верижка с амулети по нея.

— Само това липсваше — прошепна Инглиш, като прокара ръка през косите си.