— Сега ако кажеш, че и нея познаваш!
— Не знам. Възможно е. Ще те държа в течение, Ед. Мини да ме видиш отново, след като се срещнеш с Мичел. Почакай, сега ще ти напиша един чек за Хенеси. Осребри го и му дай парите, без да му казваш откъде идват.
— Разбрано.
Леон мушна чека в джоба си и се отправи към вратата.
— Отивам в офиса и ще се помъча да разбера докъде стигат жиците на микрофона. Ако открия нещо интересно, ще ти се обадя. Къде да те търся?
— Обади ми се вкъщи след полунощ — отговори Инглиш, като погледна часовника си. — Или по-добре утре сутринта.
— Добре. Довиждане.
След излизането на Леон Инглиш загаси всички светлини, облече си пардесюто и слезе долу, където Чък го чакаше в колата.
— У госпожица Клер — отсече Инглиш.
— Четохте ли вечерния вестник, шефе? — попита Чък, докато му го подаваше.
— Благодаря — отговори Инглиш и запали осветлението, за да може да чете.
Докато Чък се насочваше към указаното място, той прегледа набързо вестника. Едно малко съобщение задържа вниманието му.
Прочете го, сбърчи вежди, прочете го отново и каза:
— Закарай ме до някой телефон, Чък. Бързо!
— Точно тук има един — каза Чък, спирайки колата пред една закусвалня.
Инглиш бързо влезе в телефонната кабина и поиска агенция „Светкавица“.
Леон отговори.
— Току-що влизам — каза той, силно учуден да чуе гласа на Инглиш.
— Онова старче, за което говорехме, не се ли казваше Джо Хенеси?
— Да. Защо?
— Източна улица, номер 27?
— Точно така.
— Мъртъв е. Прочетох го във вестника. Бил е премазан от кола в една затворена за движение улица.
— Господи!
— Слушай, Ед, работите взимат лош обрат. Може и да е случайно съвпадение, но не ми се вярва. Струва ми се, че са ви видели заедно и някой се страхува да не би Хенеси да се разприказва. Отивай веднага при тази Мичел. Може да са чули какво ти е казал Хенеси. Намери я и я заведи у нас. Да не мърда оттам, докато не се прибера. Ще се забавя не повече от час-два.
— Тичам! Къде да те търся, ако има проблеми?
— У госпожица Клер — отговори Инглиш и му даде телефона. — Тръгвай веднага!
След десет минути той пристигна у Жюли. Апартаментът беше тъмен. Инглиш спря във вестибюла и сбърчи вежди.
— Жюли?
Като не получи отговор, той свали шапката и пардесюто си, прекоси салона и се отправи към спалнята.
Той се огледа, насочи се към големия вграден в стената гардероб и го отвори. Сред множеството грижливо подредени тайори, манта и рокли, той забеляза черния костюм с големи бели ревери. Над него на един от рафтовете откри и черно-бяла шапка и черно-бели ръкавици.
Инглиш затвори вратата, поглади се замислено по бузата и се върна в салона. Разбута огъня и си наля уиски със сода. След това седна до камината, запали цигара и зачака с угрижен вид.
След десетина минути той чу, че Жюли пристига.
— О, Ник — възкликна тя, като отвори вратата на салона. — Отдавна ли ме чакаш? Бях на репетиция, а една все не успяваше да направи това, което се иска от нея. Много съжалявам, че закъснях.
Инглиш стана да я целуне с усмивка.
— Няма значение. Освен това и аз дойдох малко по-рано. Как си, Жюли? Изглеждаш блестящо.
— Добре съм, но съм изморена — отговори Жюли, свали мантото си и се отпусна в един фотьойл. — Искам да пийна нещо. Ще ми дадеш ли един джин?
Той се зае да й приготви питието, като същевременно я изучаваше внимателно. Тя действително беше изморена и погледът й не бе така блестящ.
— А ти как си? — запита тя със затворени очи, като се облегна във фотьойла си. — Добре ли мина денят?
— Отлично! — отговори Инглиш, като й поднасяше питието. — Надявам се, че не е много силен.
— Не, добре е — каза Жюли, преполови чашата си и въздъхна. — Какво ще правим тази вечер?
— За съжаление след един час имам важна среща. Много съжалявам, Жюли.
— Не се притеснявай. Трябва да отида в клуба към десет и половина. Ще се изкъпя и ще помързелувам. Даже няма и да вечерям. Ще хапна нещо, като се прибера.
Инглиш й подаде цигара, запали я и се доближи до камината.
— Жюли, — запита той спокойно, — защо си ходила при Рой, вечерта, когато е бил убит?
Той забеляза, че тя изтръпна и побледня. Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Това го смути.