— Слушай, Жюли — продължи той, — няма защо да се страхуваш от мен. Знам, че си ходила и бих искал да знам защо, но няма смисъл да се паникьосваш.
— Не… не — отговори тя с пресипнал глас.
Правеше отчаян опит да се овладее. Какво точно знае? — питаше се тя скована от ужас. — Дали знае за Хари? Този въпрос не е ли подвеждащ?
— Ти ме изненада, Ник — продължи тя. — Не си мислех, че някой друг може да знае.
Той се усмихна:
— Знам го само аз. Нима Рой те шантажираше?
За миг Жюли помисли, че ще припадне. Сърцето й прескачаше и я обхвана слабост.
— Днес след обяд открих, че Рой е шантажирал различни хора. Видели са те да се качваш на седмия етаж и аз те разпознах по черния костюм с големите бели ревери, онзи, който толкова харесвам. И аз си зададох въпроса дали и ти си била между жертвите на Рой.
Наистина ли знае само това? — питаше се тя, като облизваше сухите си устни.
— Да, шантажираше ме — отговори тя, като отчаяно се мъчеше да измисли никаква причина.
— За Бога, защо не си ми казала? — възкликна Инглиш. — Щях да му извия врата!
— Не ти казах, защото ме беше много срам.
— Но аз нямаше да те питам защо те е шантажирал. Не те питам и сега. Единственото, което е от значение за мен, е самият факт, че те е шантажирал.
Жюли почувствува, че й прималява. Той не знаеше! В един момент се почувствува толкова облекчена, че почувствува, че ще заплаче.
— Шантажираше ме от шест месеца — отговори тя. — Всяка седмица отивах в офиса му и му давах двеста долара.
— Трябваше да ми го кажеш — каза Инглиш с изкривено лице. — Ах, мръсник такъв! Знаех, че е мекушав и недостоен за уважение, но не предполагах, че е паднал толкова ниско. В името на Бога, Жюли, друг път не крий такива неща от мен. Като си помисля, че този мерзавец…
— Не можех да ти го кажа. Но сега искам да ти го кажа.
Даваше си сметка, че трябва да измисли някаква история. В противен случай, рано или късно, той ще започне да я подозира. Можеше и да нареди да я следят. Съмняваше се, че това дружелюбно отношение към нея ще продължи дълго. Познаваше го твърде добре. Изведнъж си спомни за момичето, с което беше делила една стая на времето в Бостън. Спомни си и какво тя беше направила, и понеже не можа да измисли нищо по-добро, реши да припише деянието й на себе си.
— Не си длъжна да ми го казваш сега — каза Инглиш, седна на облегалката на фотьойла й и я прегърна през раменете. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Вече не! Това е стара история — отговори Жюли. — По времето, когато бях в Бостън преди години. Бях на седемнадесет и нямах пукнат грош. Бях се явявала на прослушване. Бях престанала да разчитам на това и бях готова да се откажа и да се прибера вкъщи, но нямах какво да облека. Знаех, че ако се появя във вида, в който бях, никой нямаше да ме приеме. Собственичката на пансиона винаги имаше пари у себе си. Аз ги откраднах. Възнамерявах да ги върна, преди да се усети, но тя ме хвана на местопрестъплението. Извика полицията и ме осъдиха на осем дни затвор.
Инглиш я потупа по рамото.
— И ти си се страхувала да ми кажеш това! Но това не е нищо! Всеки от нас някога е извършил нещо, което би му струвало затвора, ако го хванат. Ти просто не си имала късмет. И за това ли те шантажираше Рой?
— Заплашваше ме, че ще изнесе информацията във вестниците. Аз щях да изгубя мястото си, а и ти щеше да пострадаш, Ник.
Погледът му стана груб:
— Да, възможно е. Някой друг беше ли в течение?
Тя поклати глава.
— Добре! Да не говорим повече за това. Колко му даде на Рой?
— О, не, това е без значение — каза тя възбудено.
— Но това е абсурдно! Искам да ти върна тези пари. Колко?
— Моля те, Ник, няма смисъл.
— Колко… хиляда долара?
— Приблизително, но аз не искам да ми ги връщаш. Моля те, това не те засяга. Платила съм ги и съм ги забравила.
— Ще видим — каза Инглиш, като стана. — Ти, когато отиде, Рой беше ли жив?
Жюли потвърди:
— Да.
— Даваш ли си сметка, че няколко минути след твоето посещение той вече е бил мъртъв?
Тя отново потвърди и ръцете й се сгърчиха.
— Според теб приличаше ли на човек, който се кани да се самоубива?
— В никакъв случай. Смееше се и се шегуваше. Даже се опита да ме сваля. За пръв път бях сама с него в офиса му. Обикновено имаше и някаква секретарка.
Инглиш присви уста:
— Какво се случи?
— Опита се да ме целува, но аз успях да се изплъзна. Дадох му парите и излязох.