— Сигурна ли си, че му даде парите?
— Да.
— Наистина ли си сигурна, Жюли? Това е много важно.
— Да, дадох му ги.
— Да, но те не са намерени. Имал е у себе си само четири долара. Лоиз най-внимателно тършува из офиса му. Никъде не е намерила пари.
— И все пак аз му ги дадох. Сложи ги на бюрото си и ги затисна с попивателната.
Замислен, Инглиш поглади бузата си:
— Видя ли някого или чу ли нещо, докато беше там? — продължи Инглиш като я гледаше внимателно.
— Не, нищо. Само онези машини в края на коридора. Те вдигат такъв адски шум.
— Въпреки всичко някой го е убил и е взел парите. Не може да се е изпарил.
— Какво ще стане сега, Ник? — запита тя и в погледа й се четеше страх.
— Наех един човек да разследва цялата тази работа. Никой не знае, че ти си ходила там и никой няма да го узнае. Не мисли повече за това.
— Но щом е бил убит, не трябва ли да предупредим полицията?
— Ако се разбере, че брат ми е ръководил добре организирана мрежа за шантажи, с мен е свършено — отговори спокойно Инглиш. — Няма да казвам на полицията. Моят човек вероятно ще открие кой е убиецът и тогава ще решим какво ще правим. Във всеки случай за теб няма да има неприятности.
Той се доближи до нея и я хвана за ръката:
— Сега трябва да тръгвам, Жюли. Почини си и забрави за това. Ще се видим утре. Може и да успеем да отидем на кино.
— Да, Ник.
Тя го придружи до хола. Не сваляше обезпокоения си поглед от него, докато обличаше пардесюто си.
— Ник, не е ли най-добре и ти да забравиш всичко това? Наистина ли е необходимо да откриеш убиеца? И да го намериш, не можеш да го предадеш на полицията. Съществува риск да се разприказва и действията на Рой да излязат на бял свят.
Инглиш се усмихна:
— Не се притеснявай. Първо трябва да го открия. Рой може и да е бил мръсник и долен тип, но никой не може да си позволи да убие някой член на семейството ми, без да си плати за това. Ще намеря начин да го притисна и да си разчистя сметките с него. Довиждане.
Той я целуна и я погали по ханша:
— Недей да се тревожиш.
Долу Чък чакаше търпеливо.
— Закарай ме вкъщи — каза Инглиш, като се качваше.
Качи се директно в жилището си, свали пардесюто си и го подаде на филипинския си прислужник Ушу.
— Някой да ме е търсил? — запита той.
— Не, господине.
— Някой да е звънял по телефона?
— Не, господине.
Инглиш влезе в кабинета си. Седна на бюрото си и взе една пура. След като помисли няколко минути, той вдигна телефона.
— Ако обичате, свържете ме с капитан О’Брайън, шефа на полицията в Бостън — каза той на телефонистката. — Колкото се може по-бързо.
— Да, господин Инглиш.
Постави слушалката на вилката и започна да се разхожда из стаята. След малко телефонът иззвъня и той отново вдигна слушалката.
Грубият глас на О’Брайън проехтя в ухото му:
— Добър вечер, господин Иглиш. Отдавна не съм Ви чувал.
— Добър вечер, Том. Как си?
— Средна работа. А Вие?
— Горе-долу. Мислех, че ще се видим на мача. Защо не дойдохте?
— Нали знаете как е при нас. В момента ми висят две убийства. Много се радвам, че Вашето момче спечели. Добре ли се представи?
— Може да се каже. Кажете, Том, можете ли да ми направите една услуга?
— Винаги на Ваше разположение, господин Инглиш.
— Преди осем години едно момиче, наречено Жюли Клер, е откраднало пари от хазяйката си. Била е осъдена на осем дни затвор. Можеш ли да провериш това?
— Разбира се. Дайте ми само три минути.
Със загрижен вид Инглиш седна на ръба на масата, като клатеше крака.
След по-малко от три минути отново се чу гласът на О’Брайън.
— Лице с такова име никога не е било арестувано, господин Инглиш. Нямаме такова досие.
Лицето на Инглиш помрачня.
— А не е ли арестувано някое друго момиче за кражба на пари от хазяйката си?
Този път отговорът дойде след много по-голяма пауза:
— Има. Казва се Дорис Каспари. Била е осъдена на осем дни, защото месец преди това е била заловена да краде в един магазин.
Инглиш си спомни, че Жюли му беше споменавала, че е живяла с Дорис Каспари. Той никога не забравяше имена.
— Жюли Клер е била свидетел по делото — продължи О’Брайън. — Но самата тя не е била обвиняема.