— Разбира се — взе тя картичката. — Ще Ви се обадя малко след девет.
— Благодаря.
Той се огледа за шапката си и Корин си даде сметка, че не й се иска той да си тръгне. За първи път след сватбата с Рой тя срещаше толкова очарователен мъж.
— Вече трябва да си тръгвам. Мога ли да Ви посетя и друг път?
— Нима вече тръгвате? — запита тя и поглади русите си къдрици. — Да Ви предложа още един коняк?
Той поклати глава:
— Не, благодаря.
— Надявам се, че ще дойдете и друг път. Не можете да си представите колко съм самотна. Когато Рой не беше на работа, винаги сме били заедно и сега страшно ми липсва.
Кехлибарените му очи се задържаха на лицето й.
— Ако желаете, бихме могли да отидем на кино някоя вечер.
— О, да! Цяла вечност не съм ходила на кино. Преди смъртта на Рой ходех три-четири пъти седмично.
— В такъв случай ще Ви потърся — заключи Шерман и се отправи към вратата.
Корин се почувствува леко объркана. В погледа му имаше нещо, което я смущаваше.
— Задоволявах се само с присъствието на Рой. Нали знаете какво е. Почти нямам приятели.
— Твърде красива сте, за да останете дълго сама — доближи се Шерман към нея. — В крайна сметка не бързам чак толкова.
Корин отстъпи. Нещо в него я плашеше. Кехлибарените му очи бяха абсолютно безизразни, но в празния му поглед имаше нещо твърде обезпокоително.
— Моля Ви… не се притеснявайте за мен — объркано каза тя. — Всъщност аз се чувствувам добре.
— Нима? — взе ръката й той. — Но Вие сте толкова самотна.
Това надминаваше всички очаквания на Корин. Много й се беше искало да започне банален флирт, за да го задържи до себе си, но изведнъж атмосферата рязко се беше променила и сега тя предпочиташе той да си тръгне.
— Толкова хора са самотни — каза тя и изведнъж замръзна от усмивката му, която я накара да настръхне. — Много е любезно от Ваша страна да се безпокоите за мен, но…
— Това не е само въпрос на любезност — отговори той спокойно. — Вие ми харесвате. Защо да губим време? Рано или късно това ще стане. Нека го направим сега.
— Не Ви разбирам… — опита се да се освободи тя.
— Наистина ли? Къде води тази врата?
— Към спалнята ми. Моля Ви, пуснете ме! Причинявате ми болка!
Той се наведе напред и отвори вратата.
— Елате. Има едно сигурно лекарство срещу самотата.
— Не! Моля Ви! — извика тя и се опита да го отблъсне. — Не правете това! Не трябва!
— Така ли мислите? Нима все още разсъждавате какво трябва и какво не? Лично аз — не! — каза той и я избута в стаята.
— Забранявам Ви да влизате тук! Как смеете? Пуснете ме!
Той насила я избута през стаята. Тя усети края на леглото в прасците си и рязко седна, като продължаваше да се съпротивлява.
— Не се правете на глупачка!
Той стъпи с коляно на леглото и лицето му почти се допря до нейното. Жълтите му очи я смазваха.
— Не правете това! — крещеше тя отчаяно. — Моля Ви, пуснете ме!
— Млъкнете! — грубо я сряза той.
Той я сграбчи грубо, от което тя отчаяно изпищя. Имаше чувството, че е попаднала в ноктите на див звяр.
II
Лоиз Маршал завършваше диктовката на едно писмо на машинописката, когато влезе Ед Леон. Беше девет часа сутринта. Той свали шапката си:
— Тук ли е господин Инглиш?
— Тук е и Ви чака. А ето го и господин Край — добави тя, виждайки Сам Край на вратата.
— По всичко личи, че добре сте закусили — каза Леон със завист. — Или може би това парче кифла на жилетката Ви служи да впечатлявате клиентите.
— Точно така — потвърди Сам Край и доволно поглади коремчето си. — Ако изглеждах като Вас, щях да съм разорен. Днес никой няма доверие в кльощавите.
След това се обърна към Лоиз:
— Ще ме приеме ли господин Инглиш?
— Мисля, че да — отговори Лоиз и вдигна слушалката на телефона. — Господата Край и Леон са тук, господин Инглиш.
Тя направи жест към двамата:
— Моля, заповядайте.
Леон се надигна от фотьойла и последва Край в канцеларията.
Инглиш седеше зад бюрото си. Хари Винс прекоси стаята с купчина документи в ръка. Той поздрави с глава Край, погледна Леон и излезе.
— Кой е този? — запита Леон и се разположи на един фотьойл.
— Не познаваш ли Хари? Той е главният ми помощник и е много полезен.