Край поклати глава и стана:
— Като му дойде времето, ще видим. Чакай, кога е събранието на Комитета?
Инглиш се усмихна:
— Отложих го.
— Не си прав, Ник. Опасно е да дразниш Комитета. Рийз не може да те понася, а и не забравяй, че е добър приятел на окръжния прокурор и главния комисар.
Инглиш се засмя пренебрежително:
— Умирам от страх. Довиждане, Сам.
Край повдигна рамене, кимна на Леон и излезе.
— Кой е Рийз? — запита Леон и запали цигара.
— Председателят на градската урбанизационна комисия. Освен това е и съдия.
— Може ли да ти създаде неприятности?
— Ако нямам вина за нещо, нищо не може да ми направи, а аз съм много предпазлив.
— Ти вече имаш вина — отбеляза Леон — като не си съобщил за четирите убийства. Не мислиш ли, че Рийз може да те окошари за това?
— Може, ако знае, но той не знае.
Инглиш загаси пурата и погледна часовника си.
— Разбрахме се, Ед. Залепваш се за Шерман. До събота не го изпускай от очи. Това е основното. Не го оставяй да ти се изплъзне.
— Не се безпокой… А, да! Щях да забравя. Открих докъде стигат жиците от микрофона в офиса на Рой. До стаята на тъй наречената силуетистка, която е на същия етаж. Името й е Глория Уиндзър.
— Мислиш ли, че и тя е в играта? — запита Инглиш без особен интерес.
— Сигурно. Вероятно тя е издала Рой. Мисля си, че е чула разговор между Рой и малката Севит, които са се уговаряли да играят заедно. Само така Шерман е разбрал, че Рой го мами.
— Стореното сторено — повдигна рамене Инглиш. — Ще се задоволя само с изгонването на Шерман. След заминаването му шайката ще се разпадне.
Леон стана:
— Да се надяваме. Отивам да дебна Шерман. Ако се усъмня, че готви нещо, ще ти се обадя.
— Благодаря, Ед. Доскоро.
След излизането на Леон Инглиш се залови със своята работа. Когато Лоиз влезе в канцеларията му около обяд, той продължаваше да работи. Вдигна глава и се усмихна:
— Сетихте ли се да ми запазите маса за тази вечер в „Сребърната кула“?
— Да, за осем и половина.
— Не би трябвало да се съмнявам, че бихте могли да забравите. Толкова време вече работите за мен и никога нищо не сте забравяли. Това е страхотно постижение.
— Нали ми плащате за това — отговори весело Лоиз.
— Може и така да е, но секретарки като Вас се срещат много рядко. Вече пет години работите при мен, нали?
Лоиз се усмихна:
— В събота вечерта се навършиха точно пет години.
— Невъзможно! В събота вечерта! Как си спомняте такива подробности?
— Безпогрешно помня дати. В един часа ще обядвате с Хоу Бернщайн, господин Инглиш.
— Това няма опасност да го забравя — направи гримаса Инглиш и продължи. — Значи в събота вечер? Но това трябва да се отпразнува! За тези пет години добре се справихме, нали, Лоиз?
Тя потвърди.
— Като си помисля за онзи малък офис, където започнахме! И онази пишеща машина. Цял ден тракахте на нея, докато аз тичах, за да намеря пари. Слава Богу, всичко това е вече минало. Предполагам, че предпочитате голямата си канцелария и електрическата пишеща машина?
— Да, предпочитам ги.
Инглиш вдигна глава:
— Не изглеждате много ентусиазирана. Обещавам Ви: в събота ще Ви заведа на вечеря. Ще отпразнуваме петата годишнина на фирмата. Какво ще кажете?
Усмивка озари лицето й и преди да отговори, се поколеба:
— Страхувам се, че няма да мога. Вече имам друга покана.
Инглиш я наблюдаваше внимателно и забеляза, че я обля руменина.
— Жалко. Но ще идем в „Сребърната кула“ за един хубав обяд. Съгласна ли сте?
— Не мога да отложа срещата си — отговори любезно Лоиз. — Много Ви благодаря за поканата, господин Инглиш.
— Жалко. Щом не можете да отложите срещата с приятеля си, ние ще го отложим за друг път.
— Не става въпрос за никакъв приятел! — отговори Лоиз с такъв апломб, че Инглиш се учуди. — Просто тази вечер съм заета.
След тези думи тя излезе бурно и тръшна вратата зад себе си. Объркан Инглиш промърмори:
— Ако пък разбирам нещо! Жюли претендира, че Лоиз била влюбена в мен, а тя даже една покана за вечеря не иска да приеме. Това е прекалено! И ако на това му казват любов!
След десет минути той остави писалката и се насочи към закачалката. Тъкмо си обличаше пардесюто, когато след леко почукване в стаята влезе Жюли.