— А, добър ден, Жюли! Какво търсиш тук?
Жюли се надигна и го целуна:
— Трябват ми пари. Ще обядвам с Джоис Гибънс, а съм излязла без нищо.
— С удоволствие бих обядвал с вас — съжали Инглиш, като вадеше портфейла си. — Петдесет стигат ли ти?
— Предостатъчно са, скъпи. Ние ядем само по една салата. Ти с кого ще обядваш?
— С Бернщайн — отговори Инглиш с гримаса. — Иска да го вкарам с ужасното му хриптене в „Златната ябълка“. Това изобщо не ме вълнува, но ме интересува Теска, а те двамата имат договор. Тя е направо изключителна.
— Щом си решил, ще я имаш — каза Жюли и сложи парите в чантата си. — Би ли ме закарал до града?
— Къде ще обядвате?
— При Уолдорф.
— Идеално. Тъкмо ми е на път. Да тръгваме.
Двамата влязоха в приемната в момента, когато влизаше и Хари Винс. Той погледна смутено Жюли и направи път.
— Добър ден, Хари — поздрави го тя въодушевено. — Мога ли да помоля за една услуга?
— Да, разбира се — отговори той напрегнато.
Тонът му накара Лоиз да вдигне глава. Беше седнала на едно бюро до прозореца и нито Жюли, нито Хари бяха забелязали присъствието й.
— Бих желала още два билета за спектакъла. За тази вечер. Ще можете ли да ми дадете?
— Но да, разбира се — отговори Хари и смени цвета си.
— Ей, Жюли, — подхвърли закачливо Инглиш — ще ме разориш. Не мога все така да раздавам билетите.
— За Джоис са. Обещах й.
— Тя не си знае парите. Да беше си платила.
— Не бъди такъв скъперник — хвана го Жюли за ръцете. — Хората намират за естествено да им осигурявам билети за всички представления.
— Добре. Хари, вижте какво може да се направи. Нейните желания звучат като заповеди.
— Да, господин Инглиш — отговори Хари с пресипнал глас.
— Ти май щеше да вечеряш с този досадник сенатора тази вечер. В колко часа ще се срещате?
— В осем и половина. Тази вечер няма да можем да се видим, Жюли. Той започна вече да ме ядосва.
И Инглиш я последва в коридора.
Неподвижен, Хари ги проследи с поглед как излизат. Изражението на лицето му изненада Лоиз. Тя го наблюдаваше и когато изскочи от стаята не можа да сдържи лека тръпка на възхищение.
III
Чък спря Кадилака пред луксозния вход на „Сребърната кула“.
Инглиш се наведе напред:
— Отлично, Чък. Откарай колата и иди да вечеряш. Ще дойдеш да ме вземеш към десет и половина.
— Да вляза ли да Ви взема отвътре, шефе? — запита Чък и очите му оглеждаха тротоара.
Инглиш поклати глава:
— Не. Тук не съществува риск. Но когато излезем, ще трябва да си отваряш очите.
— Винаги съм нащрек — каза Чък агресивно. — Значи десет и половина?
— Ще те чакам във фоайето.
Чък излезе от колата, огледа се, без да вади ръката си от джоба, отвори вратата и проследи Инглиш, който с бърза крачка прекоси тротоара и влезе в ресторанта.
Инглиш остави шапката и пардесюто си на гардероба, и тъкмо се насочваше към умивалниците, когато влезе сенаторът Бомон.
— Добър вечер, сенаторе — поздрави го той. — Този път няма да Ви карам да чакате.
— Как си, Ник? — стисна ръката му Бомон.
— Много добре. Отивам да си измия ръцете. Ще дойдете ли?
— Разбира се.
Докато Инглиш се миеше, Бомон запали пура. Изглеждаше много недоволен.
— Не трябваше да отлагате това събрание. Рийз е бесен.
— В това не съм се съмнявал — отговори Инглиш и протегна ръка за салфетка.
— Предупреждавам те, че няма да търпи повече такива действия. Той самият ми го каза.
Инглиш хвана сенатора за ръката и го поведе към бара.
— Пийнете един коктейл, това ще Ви успокои нервите — весело каза той. — Рийз е принуден да одобрява всичко, което правя и Вие го знаете много добре.
— Не е съвсем така. Каза ми, че отдавна вече е време някой да Ви постави на мястото Ви и че той лично ще се заеме с тази работа.
Инглиш подаде коктейла на Бомон и си поръча джин.
— И как смята да ме постави на място? — усмихна се той.
— Не ми каза, но знам, че е разговарял с окръжния прокурор. Осведомен е във връзка с Рой.
Лицето на Инглиш помръкна:
— Откъде?
Притеснен, Бомон се размърда на стола.
— Чул е да се говори за шантаж. Иска окръжният прокурор да започне следствие.