— По-добре недей, скъпи! Не, Хари, моля те! Трябва да тръгвам след пет минути.
— О, Жюли — изстена Хари, като дишаше учестено. — Забрави за този проклет клуб поне една вечер. Остани с мен. Не си отивай.
— Трябва да тръгвам, Хари. Ще се чудят къде съм. И ако вземат да се обадят на Ник…
— Добре де — отчая се Хари. — Не трябваше да искам това.
— Не се ядосвай, скъпи.
Тя нежно се отскубна от прегръдките му и седна.
— Трябва да сме разумни.
— Писна ми! Да сме били разумни! — възкликна с огорчение Хари.
Тя се обърна към него и се усмихна:
— Обожавам тази стая. Обичам огъня в камината и, разбира се, теб, скъпи мой.
Хари се помъчи да надвие унинието си:
— Имахме късмет, че можахме да бъдем заедно. Ти беше толкова пленителна тази вечер. Ти си най-красивото момиче, съществувало някога.
Очарована от комплимента, тя се засмя:
— Знаеш добре, че това, което казваш, е абсурдно, но ми е много приятно, че го мислиш.
Хари я сграбчи:
— Луд съм по теб, Жюли! Обожавам те!
— Аз също те обожавам.
— Ще закъснееш, Жюли. На мен не ми пука, а надявам се вече и на теб.
— Не, не мога — запротестира Жюли колебливо.
— И все пак ще закъснееш.
— Тогава, хайде бързо, моя любов.
Тя го целуна с такава сила, че той усети в устата си вкуса на кръв.
— О, моя любов — повтаряше задъхано тя. — О, моя любов, моя любов, моя любов…
За тях времето вече не съществуваше. В стаята се чуваше само тежкото им дишане и стенещата от удоволствие Жюли.
Изведнъж пръстите й сграбчиха раменете му и се впиха като нокти на хищник. Тялото й се вкамени.
— Какво става? — попита тихо той с уста на ухото й.
Тя го отблъсна, стана и започна да оглежда тъмната стая, в която танцуваха само отблясъците от огъня.
— Какво ти става? — сбърчи вежди той.
— Чух нещо.
Той забеляза, че лицето й е бледно.
Ледена тръпка мина през гърба му и той стана на свой ред.
— В другата стая има някой — прошепна Жюли.
— Това е невъзможно. Вратата е заключена. Имаш халюцинации.
— Не, там има някой — настоя тя и го хвана за ръката. — Сигурна съм, че има някой.
Хари напрегна слух, но чу само ударите на сърцето й.
— Не е възможно — повтори той. — Само ме плашиш, Жюли.
— Иди да видиш — каза тя. — Сигурна съм, че чух нещо.
Той се поколеба, защото не й вярваше, но се питаше все пак дали Инглиш не е успял да влезе. А и дали беше той? Ако отвореше вратата, нямаше ли да се намери лице в лице с Инглиш?
— Хари! Иди виж!
Той отхвърли чаршафа, спусна крака на пода и протегна ръка към халата си.
— Въобразяваш си. Няма кой да влезе.
Изведнъж той се вкамени от ужас и усети, че косите му настръхват.
От другата страна на вратата се чу слаб шум и тя бавно започна да се отваря.
Хари усети, че го обзема вледеняващ ужас. Пръстите му замръзнаха върху халата, а дробовете му свиреха.
— О, Хари! — прошепна Жюли и впи пръсти в ръката му.
Хари не отговори. Нямаше сили да произнесе и звук. Седеше на ръба на леглото и следеше движението на вратата върху пантите.
Роджър Шерман застана на прага. Движенията му бяха като на призрак. В дясната си ръка държеше пистолет. Шлиферът му беше подгизнал от дъжда и от периферията на шапката му се стичаше вода. Мокрото му лице лъщеше. Влезе в стаята, като продължаваше да дъвче равномерно дъвката си и пламъците от камината се отразяваха в кехлибарените му очи.
Пистолетът беше насочен към Хари.
— Не мърдайте и двамата — като той спокойно.
Пристъпи още крачка напред и затвори вратата.
Огромно облекчение обхвана Хари, когато видя, че това не е Инглиш.
— Я да изчезвате от тук — извика той с все още треперещ глас, без да изпуска Колта от поглед.
Шерман отиде до един фотьойл близо до камината и седна. Спокойните му и отмерени жестове ужасяваха Жюли.
— Останете по местата си — каза Шерман, като кръстоса крака. Оръжието му беше насочено към Хари и Жюли. — Не правете глупости, защото ще ви застрелям.
— Но… кой сте Вие? — запита Хари, като си даде изведнъж сметка, че този елегантен господин не може да бъде крадец.
— Името ми е Роджър Шерман, но това нищо не ви говори.
Очите му се насочиха към Жюли, която се мъчеше да прикрие гърдите си с чаршафа. Тя го наблюдаваше с ужас.