— Очевидно имате право — съгласи се Инглиш. — Само ако можехме да я накараме да проговори… Щом пристигне Леон, ще го пратя при нея. Ако успеем да изтръгнем истината от нея, почти сигурно ще докажем, че това е работа на Шерман.
— Ще отида аз! — скочи Лоиз. — Вие трябва да обсъдите нещата с Леон. Не е необходимо да си губи времето с Корин. Докато се обяснявате, аз ще отида при нея и ще я доведа.
— Може би няма да иска да дойде.
— О, ще дойде! Това Ви го обещавам!
Тя се отправи към банята, за да се преоблече и след малко се появи, като навличаше шлифера си.
— Ще се върна след половин час — обяви тя.
— Съжалявам, че Ви карам да излизате — извини се Инглиш. — Навън е същински потоп.
Лоиз се опита да се усмихне:
— Няма страшно, не съм от захар. Доскоро.
Той я хвана за ръката:
— Какво ли щях да правя без Вас?
Тя освободи ръката си и се втурна към вратата, за да скрие сълзите си.
— Веднага се връщам — повтори тя с пресипнал глас и излезе.
II
Роджър Шерман се хвана за металната стълба, надигна се внимателно, огледа пустия кей и се качи на вълнолома.
Чевръсто се отправи към една барака в другия му край, отвори вратата и влезе в помещението, затрупано с празни каси и бъчви.
От една от касите извади приготвения от по-рано голям куфар.
Съблече мокрите си дрехи и енергично се изтърка с една кърпа. Извади комплект дрехи за смяна, облече ги бързо и сложи дрехите, които беше съблякъл, в куфара.
Излезе от бараката, огледа се и хвърли куфара в реката. Той потъна почти мигновено. След като се увери отново, че кеят е пуст, той напусна вълнолома и пое по една уличка, която извеждаше на Двадесет и седма улица.
Тъкмо стигна до входа на метрото, когато чу воя на полицейската сирена. Спря се и видя две патрулни коли, устремили се към Пета улица и поклати глава в знак на задоволство.
Качи се на метрото, водещо към центъра и слезе на Сто и десета улица. Там спря такси.
— Мейсън стрийт.
Разположил се на задната седалка, той се обръщаше от време на време с напрегнат поглед, за да се увери, че не го следят.
Спря таксито на ъгъла на Мейсън стрийт, пое пеша по булевард „Лоурънс“ и се насочи към вилата на Корин Инглиш.
Улицата беше пуста. Проливният дъжд мокреше шлифера му и се стичаше по шапката му.
Във вилата на Корин светеше един от прозорците. Той прекоси градината и спря пред вратата като се ослушваше. След около пет минути натисна бутона на звънеца, изчака, свъси вежди и звънна отново.
Отвътре светна лампа и вратата се отвори, Корин се наведе, без да се пуска от вратата. Алкохолният й дъх облиза лицето на Шерман.
— Кой е? — запита тя, като се взираше в обгърнатия в сянка силует.
— Нима вече ме забравихте, Корин? — тихо запита той.
Забеляза, че тя изтръпна и посегна към дръжката. Сложи крак на прага, за да й попречи да му затвори вратата под носа.
— Какво искате? — попита подозрително тя.
— Очаквах да ми телефонирате, но Вие не ми се обадихте. Пуснете ме да вляза.
— Не искам да влизате — отговори тя и се опита да затвори вратата. — Не желая повече да Ви виждам.
Той я изтласка в коридора.
— Не виждате ли, че се мокря? — забеляза той със заплашително спокойствие. — Видяхте ли се с Инглиш?
Тя му обърна гръб и с несигурна крачка се отправи към салона. На камината се мъдреха бутилка коняк и наполовина изпразнена чаша.
Шерман свали шапката и шлифера си, пусна ги на земята в хола и спокойно заключи входната врата.
След това с усмивка се насочи към салона.
— Не отговорихте на въпроса ми. Видяхте ли се с Инглиш?
— Да, видях го — отговори тя, като взе чашата си и се отпусна на дивана.
— Не изглеждате особено очарована. Идеята Ви изглежда не се е осъществила.
— Тази идея не беше моя, а Ваша и освен това страшно глупава. На него изобщо не му пука.
Шерман си намери чаша и се върна при камината. Наля я до половината, помириса съдържанието и наклони глава в страни.
— Никак не е лош. Рой ли го е избирал?
— Кой Ви е разрешил да се обслужвате? — изкрещя Корин. — За какъв се имате, че ще идвате да ми пиете от коняка?
Той се разсмя:
— Не се прави на глупачка. Нали съм твоят любовник, Корин?