— Идвам с теб!
— А ако тя се върне с Корин и не намери никого? Бъди разумен, Ник.
Инглиш се поколеба, но накрая вдигна рамене:
— Прав си. Хайде, тръгвай, де. В името Господне, побързай!
— Не се тревожи — отговори Леон, грабна шапката и палтото си и излетя от стаята.
Навън продължаваше да се лее проливен дъжд и Леон се затича към колата си, шляпайки из локвите.
Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до булевард „Лоурънс“. По улиците имаше множество патрулни коли и той предположи, че издирват Инглиш.
С опакото на ръката избърса потта от челото си и помисли: „Каква ситуация! Ник Инглиш да се крие!“ Беше невероятно. Въпреки могъществото, парите и връзките си Ник Инглиш беше преследван като най-долен разбойник.
Булевард „Лоурънс“ беше спокоен и пуст. Леон спря колата по-далеч от жилището на Корин.
Прозорецът на салона светеше. Той натисна звънеца, почака малко и отново звънна. Никой не му отговори. Къщата беше потънала в тишина.
Внимателно натисна дръжката на входната врата, но тя беше заключена. Опита се да погледне през прозореца на салона, но пердетата бяха спуснати. Тогава заобиколи къщата и отзад забеляза препълнена боклукчийска кофа и голяма каса, пълна с празни бутилки от коняк. Натисна дръжката на сервизната врата и тя се отвори пред него.
Направи крачка напред и се озова в малка кухня. Кракът му срещна някакъв предмет и звукът от удара проехтя в тишината. Леон изруга, извади малко фенерче от джоба си и го запали.
В кухнята цареше неописуем безпорядък. Купчина мръсни чинии затрупваше масата, а подът беше покрит с брашно, трохи и прах. В един ъгъл бяха натрупани още празни конячени бутилки. Стаята миришеше на вкиснало и Леон се намръщи.
Той отвори вратата и пое по един тъмен коридор. Скоро стигна до салона, отвори вратата и се огледа.
Салонът беше празен. Пред камината с угасващия огън беше съборено и разляно шише коняк. До него — счупена чаша.
Той забеляза нещо бяло на дивана, едва подаващо се изпод възглавниците. Оказа се дамска кърпичка с избродирани инициали „Л. М.“
Поклати глава. Изглежда Лоиз е успяла да убеди Корин да тръгне с нея и са забравили да угасят осветлението.
Потърси с очи телефон, за да се обади на Инглиш и да пита дали Лоиз се е прибрала, когато погледът му се спря на съборената бутилка от коняк. „Нима Корин е била пияна? — запита се той. — Толкова ли я изненадало позвъняването на Лоиз, че е съборила бутилката? Малко е вероятно.“
Той се насочи към хола.
Видя срещу себе си вратата и я отвори. Стаята беше тъмна. Намери с опипване ключа и запали осветлението.
Спалнята пред него се оказа също толкова мръсна, колкото и кухнята. Върху паркета се търкаляше домашен халат от розова коприна. Върху леглото бяха разхвърляни чорапи, бельо и едно кожено палто. Тоалетката беше засипана с пудра и огледалото се нуждаеше от почистване. Някой беше съборил шише с лосион за ръце и бялото му, кремообразно съдържание беше плъзнало по паркета.
Леон се намръщи и вдигна рамене. Тъкмо се готвеше да угаси, когато изведнъж спря и присви очи.
Вниманието му беше привлечено от вратата срещу него. Беше полуотворена. Един червен шнур, закачен на закачалката, минаваше над нея и изчезваше от другата страна.
Шнурът беше опънат. Много опънат, като че ли на него висеше голям товар.
Леон прескочи спалнята и натисна вратата. Някакъв обемист предмет тежко издумка от другата страна.
Със свито сърце Леон влезе в синьо-бялата баня.
Беше почти сигурен какво ще намери, но при вида на изкривеното лице на Корин Инглиш стомахът му се сви. Тя висеше в гротескна поза зад вратата. С приповдигнати колене, кукленската й фигура беше издута и подпухнала, и белите й зъби стискаха езика. Червеният копринен шнур се беше впил дълбоко в плътта на врата й и вкочанените й китки бяха свити като нокти на хищник, като че ли се беше опитвала да отблъсне някого в агонията си.
Леон докосна ръцете й. Още не беше съвсем изстинала. Блед и с изопнати черти той отстъпи назад.
Замисли се, без да гледа трупа, след което бързо се насочи към салона.
Сега мислеше за Лоиз. Преди убийството ли е дошла или е намерила Корин мъртва?
Леон усети как потта се стича по челото му. Ако уведомеше Инглиш, последния щеше да напусне скривалището си. Нищо нямаше да го спре, още повече при мисълта, че Лоиз може да е в ръцете на Шерман.