— Знаете ли, че ме търси полицията? Не бих искал да ви създавам неприятности.
Жената се усмихна:
— Ние не се бъркаме в работите на хората и освен това с Том много обичаме вашите спектакли, господин Инглиш. Гледахме големия мач по телевизията. Много ни е приятно, че можем да Ви услужим.
— Имам повече приятели, отколкото си мислех — забеляза Инглиш.
Вратата се отвори и се показа главата на Кер.
— Готово, господин Инглиш. Искате ли едно наметало?
Инглиш поклати глава:
— Не, благодаря. И без това вече съм мокър.
След това се обърна към госпожа Кер:
— Още веднъж благодаря, госпожо.
След това отново излезе на дъжда и се отправи към моторната лодка, която танцуваше на вълните. Кер му помогна да се качи, запали мотора и даде газ. Лодката се понесе към устието.
— Не уточнихме цената. Сто долара достатъчни ли са?
Кер потвърди:
— Напълно, господин Инглиш.
— Възможно е да се стигне и до бой на яхтата — продължи Инглиш. — На борда се намира едно момиче, което беше отвлечено. Аз ще я открия, а Вие ще останете в лодката. Ще я откарате обратно, ако наистина е там, разбира се.
— За такива работи можете да разчитате на мен — отговори очарован Кер. — Преди да се оженя бях шампион на Средния запад в тежка категория. От години не съм си служил с юмруците.
— Мислете за жена си и за бебето — предупреди го Инглиш. — Онези типове не си служат с юмруци.
Кер грабна един железен лост и го размаха:
— Аз също. Разчитайте на мен.
— Ако на борда има повече от един човек, ще имам нужда от Вашата помощ.
Достигаха вече устието и в далечината забелязаха светлините на яхтата.
— По-бързо — гореше от нетърпение Инглиш.
Кер засили. Лодката цепеше вълните и оставяше зад себе си бразда от пяна.
С присвити очи, за да се предпази от пръските, Инглиш гледаше яхтата. Ами ако Лоиз не е на борда? — помисли той. — Ако сме се излъгали…
Сега, когато бяха вече в открито море, вятърът свиреше в ушите и морето ревеше. Шансовете от борда на яхтата да чуят пристигащата лодка бяха минимални.
— Намалете — нареди Инглиш — и оставете течението да ни закара до яхтата. Не искам да разберат, че пристигаме.
— Добре — съгласи се Кер и изключи мотора.
Лодката продължи движението си и след няколко минути Кер акостира до борда на яхтата.
Инглиш сграбчи бордовото въже и застопори лодката, докато Кер я привързваше. След това и двамата скочиха на борда.
Палубата беше пуста, но двете прозорчета на каютите светеха.
— Аз ще мина напред — прошушна Инглиш. — Вие внимавайте да не Ви забележат. Ако стане сбиване, гледайте да се държите назад.
Той се насочи тихо към люка и в началото на стълбите спря, наострил слух. Не чу нищо и заслиза внимателно. Когато стъпваше на последното стъпало, вратата на каютата в дъното на коридора рязко се отвори.
Инглиш се наведе и зачака. Знаеше, че не може да помръдне нито напред, нито назад, без да го забележат. Ако излизащият от каютата човек имаше пистолет, щеше да го застреля, преди да успее да направи каквото и да е движение.
Пред него стоеше Лоиз.
Тя излезе от каютата с безумен поглед и бледо лице. Белият й корсаж беше разкъсан на рамото и чорапите й висяха на глезените.
— Лоиз — повика я той нежно.
— О, Ник! — затича се тя към него.
III
Стигайки до средата на стълбите, Кер рязко спря с широко отворени очи. Очакваше да влезе в схватка с банда убийци, а видя Инглиш, който държеше в обятията си едно момиче. Дъхът му секна.
Инглиш не обърна внимание на слисването на Кер. Той притискаше Лоиз към себе си и благодареше на небето, че я е намерил жива.
— Ранена ли сте? — запита загрижено той.
— Не… добре съм. Мислех си, че Шерман се връща. О, колко съм щастлива, че Ви виждам — каза Лоиз объркано и се отдръпна от него. — Извинявам се, че така се хвърлих в ръцете Ви, но толкова ме беше страх.
— Но, моя малка, скъпа… — започна Инглиш.
Спря, защото разбра, че моментът не е подходящ за обяснения.
— Има ли някой на борда? — запита той.
Лоиз потръпна:
— Пен. Той е там — посочи тя една друга каюта. — Не посмях да се върна. Аз го убих.
— Убили сте го? Какво се е случило?