— Ще внимавам. Чакайте ме в другата каюта.
Той взе магнетофона и избута Лоиз в коридора.
— Не се тревожете за мен.
Преди да успее да протестира отново, той й мушна куфара в ръцете и се насочи към стълбата.
Лоиз го проследи със загрижен поглед и бледо лице.
Наострил слух, Инглиш се заизкачва по стълбите, но единственото, което чуваше, беше шумът на мотора и ударите на вълните по корпуса на кораба.
Като стигна горе, той замръзна на мястото си и огледа палубата. Беше пуста, мостикът — също. Вероятно Шерман беше блокирал кормилото и се спотайваше някъде.
Изведнъж забеляза някакво движение в сянката пред себе си и бързо се наведе.
Чу се гласът на Шерман.
— Добър вечер, Инглиш. Предупреждавам Ви, че съм въоръжен.
Инглиш погледна по посока на гласа. Шерман беше твърде далеч, за да може да се нахвърли отгоре му. Слезе едно стъпало надолу и зачака.
— Знаех, че рано или късно ще дойдете и ще се хванете в капанчето ми. Лоиз не вярваше, че ще й се притечете на помощ, но аз й казах, че имате манталитета на герой от някоя мелодрама.
— Къде мислите, че ще отидете? — попита Инглиш. — Всички брегови патрули Ви търсят.
— Това вече е глупава лъжа — отговори му Шерман. — Може би след няколко часа, когато Кер се свести от удара, който му нанесох, ще започнат да ни преследват, но вече ще бъде много късно.
— Така ли си мислите? Да не мислите, че можете да им избягате с тази яхта?
Шерман се разсмя:
— Разбира се, че не, но когато започнат да ни търсят, този кораб ще бъде вече на дъното.
Шерман излезе от сянката. В ръката си държеше пистолет.
— Там отиваме ние, Инглиш. Вие, момичето и аз: на дъното на морето.
— Наистина ли? Предполагам, че Вие не държите особено ни това пътуване.
— Този път искам всичко да свърши. Уморих се да убивам. Не трябваше да убивам Глория. Портиерът ме видя, като излизах от сградата. Разбира се, можех и него да убия, но това клане не може да продължава вечно. Омръзна ми. Вече не мога да спра. Реших да свърша със себе си, а също и с Вас.
— И как смятате да постъпите? — полюбопитствува Инглиш.
Знаеше, че е безсмислено да се опитва да нападне Шерман. Разстоянието беше твърде голямо. Преди да успее да го достигне, щеше да бъде убит.
— Запалих яхтата — отговори Шерман. — След малко тук ще има един голям хубав пламък. Можете да изберете дали да изгорите живи или да се удавите. В момента сме на около дванадесет мили от брега и продължаваме навътре. Лично аз предпочитам удавянето.
Инглиш вече беше разбрал каквото искаше. Върна се в коридора. Лоиз беше пред стълбата и беше чула разговора. Лицето й беше бледо, но погледът — спокоен.
— Напълно е откачил — каза Инглиш. — Твърди, че е запалил кораба. Може и да лъже, но ако е истина, ще трябва да се спасяваме с плуване. Можете ли да плувате, Лоиз?
Тя се усмихна:
— Да. Не се безпокойте за мен.
— Тъкмо за Вас се тревожа. Знам, че не е нито мястото, нито времето, малка моя, но предпочитам още сега да Ви кажа, че Ви обичам. И струва ми се, от години. Забелязах го обаче чак когато възникна възможността да Ви загубя. Съжалявам, Лоиз, но е точно така. Сега, когато Ви казах всичко, да се опитаме да намерим спасителни пояси. Някъде трябва да има.
Тя го погледна за миг и влезе в каютата. След няколко минути намериха три спасителни пояса и две непромокаеми наметала.
— Ще увием магнетофона в наметалата и ще го привържем към единия от поясите — каза Инглиш. — Не искам да го загубя, освен ако нямам никакъв друг избор.
— Ник, гори! — възкликна изведнъж Лоиз, докато разстилаше наметалата на пода. — Усещате ли миризмата?
Инглиш излезе в коридора. Димът проникваше между фугите на паркета и когато се наведе да го пипне, Инглиш усети, че пари. Върна се и помогна на Лоиз да превърже магнетофона към спасителния пояс.
— Не можем да напуснем кораба, без да излезем отново на палубата — отбеляза Инглиш, докато помагаше на Лоиз да си нагласи пояса, — а той пази на изхода на стълбата. Почакайте тук. Ще отида да видя.
— Бъдете предпазлив, Ник!
Той й повдигна брадичката, за да я целуне:
— Не се тревожи! Все пак трябва да излезем по някакъв начин оттук.
Кълбо дим връхлетя в каютата и те се закашляха. Инглиш излезе в коридора и забеляза, че там се стелеше дим и горещината беше нетърпима.
— Елате, Лоиз! Не можете да останете тук!
Двамата се затичаха към стълбата.